КИЦ Босилеград

Погромът и клането в Босилеградско на 15-16 май 1917г.

Историята на Западните покрайнини е поредица от военни престъпления срещу легитимния стремеж на българите за несъстоялото се национално обединение. С тази цел България се включва в геополитическия сблъсък по време на Първата световна война на страната на Централните сили. Заедно със съюзниците Българската армия започва военна офанзива срещу Сърбия. За по-малко от два месеца сръбското кралство престава да съществува. Остатъкът от сръбската армия се спасява през Албания. В овладените зони Централният съюз въвежда своя администрация. България създава Македонската и Моравската военноинспекционна област с изградени окръжни, околийски и общински структури.

През 1916г. войната продължава на южния фронт на границата с Гърция, и на северния фронт в Румъния. Отвоювани са Северна Добруджа и Югоизточна Македония, но затова пък е отстъпен районът на Битоля. Натискът на съглашенските сили в този участък се съчетава с провеждане на диверсантски и саботажни акции в Поморавието. Тази задача е възложена на сръбският поручик Коста Милованович Печанац, който в края на септември 1916г. със самолет е транспортиран в Поморавието с инструкции да организира тнр. Топлишка буна срещу българската власт, за да отслаби тила на българското командване и да го координира с опитите за пробиви на Южния фронт.

Самата акция започва с едно нападение на ж.п. линия Ниш-Скопие при гара Ристовац и избиването на ранени български и германски войници в една санитарна композиция. На 15-16 май 1917 година Коста Печанац с една чета от 200 -250 четници нахлува на територията на Царство България в района на Босилеградско и в продължение на два дни мародерства над мирното българско население. В селата Горна и Долна Любата, Босилеград, Долна и Горна Лисина, Топли дол, Долна и Горна и Ръжана, по особено жесток начин са убити 32 мирни жители по домовете им, основно възрастни, жени и деца сред които и двама селски учители, две деца се неустановени имена са изгорели в една запалена къща, изгорени са 317 къщи и други постройки. Ограбени са добитък, ценности и хранителни продукти. Нанесената вреда е на стойност 2,5 милиона лева.

По-голяма от част от населението е предупредено в последния момент и успява да се спаси с бягство. Никъде по пътя си сръбските разбойници не срещат български военни части и това им позволява безнаказано да издевателстват, убиват, палят и изнасилват. В някои  планински махали самоорганизирали се местни селяни оказват въоръжена съпротива за да осигурят бягството на жените и децата си пред погрома. При първи сблъсък със сборна рота от Кюстендил, Печанац минава сръбско-българската граница и се оттегля към Косово.

Нахлуването на българска територия и клането в Босилеградско от преди 100 години е поредната стъпка от вековните сръбски аспирации за завоюване на български земи и асимилиране, т.е. сърбизиране на българско население. Използвайки момента когато в Босилеградско няма български военни части, а всички военноспособни мъже са мобилизирани на фронта, Коста Печанац, по задача на сръбското командване, провежда жестока терористична акция срещу мирното българско население с цел насилие и грабеж в нарушение на всички известни конвенции и правила за водене на военни действия.

Това е третата сръбска военна акция за овладяване на Босилеградско проведени в началото на миналия век през 1913, 1915 и 1917г. и  приключили с Ньойския мирен договор и окупиране на Западните покрайнини от страна на Държавата на сърби, хървати и словенци.

 Една от целите на тази терористична акция е да се произведе силен психологически ефект върху Главната квартира която тогава се намира в Кюстендил. Именно затова тази акция е възложена на един закоравял терорист и убиец какъвто е Коста Печанац, който има опит в провеждането на такива терористични акции не само срещу българското население в Македония, но и срещу населението в Поморавието с цел насилие и грабеж. Неговите съратници и съвременници са оставили достатъчно писмени доказателства за „геройствата“ му при ограбването и избиването на невинни селяни в Поморавието.

Спомените от този ужас и до днес живеят в Босилеградско. Сръбската историография все още се опитва да оправдае това престъпление като акт на отмъщение срещу репресиите на българската армия по време на Топлишката буна. Тази теза непрекъснато се утвърждава в сръбската историография на разни научно-исторически конференции които периодично се организират под патронажа на най-високите държавни институции. Сръбските историци, Сръбската православна църква и представители на държавните институции с многобройни „научни“ доклади и изказвания по медиите, реабилитация на четническите коменданти, повдигане на паметници и назоваване на улици на името на Коста Печанац се стараят да го героизират с ясни и недвусмислени внушения по адрес на българите в Западните покрайнини.

Българската историческа наука все още не е дала своя отговор на сръбските твърдения за Топлишкия бунт и тяхната връзка с клането в Босилеградско. Именно това създаде широко поле за множество исторически спекулации. През 2015 и 2017г. в Сурдулица и Лесковац се проведоха две „научно-исторически конференции“ на тема „Българската окупация на Южна Сърбия от 1915 – 1918“.

Тия конференции, организирани от най-високо държавническо ниво и подкрепата на Сръбската православна църква  имаха за цел да изместят фокуса на сръбската, българската и европейската общественост от неблагоприятните оценки по повод 100 годишнината от Балканските, Първата световна война и  сръбската окупация на Западните покрайнини.  Тази окупация се обяснява и оправдава с едно силно преувеличено и масово тиражирано избиване на сърби. За целта се цитират само сръбски източници (Йован Хаджи Василевич – „Българските зверства във Враня и околността 1915-1918г.“) и писанията на двама военни кореспонденти които по това време са на заплата в сръбската армия: швейцарецът Арчибалд Райс и американецът Вилиям Драйтън. Арчибалд Райс се позовава на изказванията на чак шестима свидетели, а Вилиям Драйтън, борави с една бройка от около 3 000 души убити от Австроунгарската армия по време на ПСВ. В по-късните пренаписвания тия бройки са силно раздути от 3 000 на 30 000 убити сърби в двора на днешното Техническо училище „Никола Тесла“ в Сурдулица. На стената на това училище, и до днес има паметна плоча на която пише, че там българската армия е убила 20 000 сърби?! През 2010г. в двора на това училище бе открита паметна костница с десетина ковчега с общо 18 скелета! Броят на интернираните сърби в България бе завишен на 150 -180 000 сърби.

Няма как да се отнесем сериозно към такива твърдения. Историята е наука която се пише на базата на писани и материални източници: гробници с  трупове анализирани от патолози, установена самоличност на жертвите, начин и време на убийствата, документи, снимков материал и т.н. Вместо това, ние сме изправени пред един спекулативен подход когато първо се изнася твърдението а после се търсят доказателства.

            Това продължи и по време на отбелязването на 100 годишнината от Топлишкото въстание в град Прокупле на 26 февруари тази година. Сръбският премиер Алекандър Вучич отново отправи силни антибългарски послания. Тази риторика от времето на Първата световна война няма нищо общо с неведнъж декларираните желания за развитие на добросъседските отношения, спазване на правата на българското национално малцинство в Западните покрайнини и споделяне на европейските принципи и ценности.

След една седмица се навършват точно 100 години от клането в Босилеградско което поради различни конюктурни, идеологически  и безпринципни партньорства с бивша Югославия и днешна Сърбия,  продължава да се премълчава не само от българската историческа наука, но и да се укрива от широката българска общественост. Нито една национална историческа институция досега не се е наела да опише това събитие и да произнесе своята историческа оценка за него. Единствената публикация по този повод е на историк  Ангел Джонев „Погромът в Босилеградско 15-16 май 1917г.“ който, използвайки български и сръбски източници, включително и самопризнанията в дневника на Коста Печанац, по дни и часове описва това престъпление срещу цивилното българско население в Босилеградско.

От българска страна все още нямаме нито един паметен знак на невинните жертви нито в Босилеград, нито в България. Вероятно пак поради същите остарели идеологически разбирания за „добросъседство и мир с братския сръбски народ“,  Босилеградското клане от 15-16 май 1917г. никога не е отбелязвано с нито една инициатива в България с изключение на проявите на Граждански комитет „Западни покрайнини“, КИЦ „Босилеград“, Сдружение ГЛАС и Демократичен съюз на българите.

Въпросът е какво правим от тук нататък? Освен да запазим и да почетем паметта на жертвите от клането на днешен ден преди 100 години, ние сме длъжни на базата на историческите проучвания да направим изводите, с които да обясним генезиса на днешните проблеми и  да се опитаме да открием какво най-много е повлияло днешното ни положение да бъде точно такова каквото е сега. Историята на миналото е всъщност история на настоящето, и ниe трябва да я познаваме, така като в медицината трябва да се знае историята на болестта, анамнезата. Според Фернан Бродел, миналото и настоящето взаимно се обясняват и проучаването на миналото всъщност означава тълкуване на настоящето и бъдещето.

Следователно, и това което правим днес, също е част от историческият процес – то влияе и определя бъдещето. Ето защо ние трябва да направим всичко което е по силите ни, грешките от миналото да не се повторят никога вече, и да работим за новите процеси на Балканите които да гарантират мир и сигурност в бъдеще.

Не само защото ние сме най-потърпевшите от великосръбската експанзия към българските земи. От дистанцията от един век, си даваме сметка, че и ние българите като поразени, и сърбите като победители в Първата и Втората световна война, сме губещи. Загубили сме не само територии и население, но и взаимното си доверието, мира, сигурността и перспективите за развитие. И още, оказа се, че разликата между победителите и победените в исторически план е твърде относителна. Бремето от териториалните придобивки се оказа също толкова тежко за победителите, колкото и мъката по загубата на победените.

Съгласно новите процеси в Европа и на Балканите, ние смятаме, че това престъпление трябва да бъде изтръгнато от забравата, да бъде изяснено от научно-историческа гледна точка, да се постави паметен знак с който да се отбележи и почете паметта на жертвите като християнска и цивилизационна норма на поведение, като предпоставка за преодоляване на тежкото историческо наследство, като стъпка към национално помирение  на българи и сърби и трайно омиротворяване на Балканите. Противно на често тиражираните в сръбската история и медиите твърдения за „зверствата“ на българските войски в района на Сурдулица и Прокупле според които те са изклали от 2 000 до 30 000 души в Сурдулица по време на Топлишкото въстание, ние искаме да почетем паметта на жертви с конкретни имена на които се знае начина, мястото и времето на смъртта, подкрепени с  исторически документи и автентични снимки.

Призив за отбелязване и почитане на паметта на жертвите и национално помирение между българи и сърби неведнъж са отправяни от представители на българските организации в Западните покрайнини. Парадоксално е, че този призив идва само от потомците на жертвите. Но за да бъде успешно, то трябва да бъде осъзнато и от потомците на убийците, колкото и трудно да е.

При последната среща на служебният премиер Огнян Герджиков и сръбският външен министър Ивица Дачич, кметът на Босилеград Владимир Захариев се опита да обсеби тази идея и също се обяви за повдигане на паметник на, както той се изрази, „историческото помирение“ между българи и сърби и то през 2018г., тоест, в годината на българските поражения и създаването на бивша Югославия! Ние смятаме, че не са нужни нови абстрактни паметници с идеологически послания. В този смисъл паметникът на Нешков връх край Цариброд, в който са погребани сръбски и български войници е идеалното място където българските и сръбските държавни представители символично могат да си подадат ръка в знак на национално помирение и ново начало. Така както на военното гробище във Вердюн през 1984г. френският президент Митеран и немският канцлер Хелмут Кол си подадоха ръка в знак на национално помирение. Това беше ново начало в развитието на европейския континент. Балканските народи също трябва да минат по тоя път

Много по-трудно е, да се изстрада катарзиса до помирението, което е свързано с поемане на вина и отговорност, дълбоко преосмисляне на историята, осъзнаване на грешките от миналото, покаяние и прошка в името на бъдещето, мира и спокойствието. Европейският опит показва, че затова са необходими държавници и личности от друга величина и с друг тип политическо мислене, а не дребни хитреци и ловци на евтини политически поени които се опитват да изплуват на гребена на вълната.

Парадоксално е също така, че във Войводина, сръбски и унгарски, германски и сръбски дръжавни представители вече на няколко пъти откриваха паметници на унгарските и германските жертви във Втората световна война и произнасяха слова в които се обявиха за национално помирение. Само проклятието в сръбско-българските отношения продължава, историческите фалшификации произвеждат все повече и повече омраза и взаимно подозрение. В такава враждебна атмосфера ползотворен диалог между двете държави не се получава. Жертва на тази вражда сме ние, българите в Сърбия които десетилетия наред търпим всичката нарупана омраза от всички военни поражения които е нанесла българската армия на Сърбия и нейните съюзници.

В памет на убитите мирни българи ще бъде отслужена Панихида на 14 май 2017 година в 11.00 часа в катедралния храм „Света Неделя” в София.

На 15 май в Босилеград по повод на злокобните събития станали преди сто години ще се проведе „кръгла маса” с дискусия за случилото се преди сто години и обобщен прочит на важните исторически събития противопоставяли в повечето случаи българския и сръбския народ. Опит да се извлече поука и да се направят изводи за бъдещето.

На 16 май в Кюстендил ще се проведе възпоменателна вечер в памет на жертвите от Босилеградския погром във Възрожденското училище.

Призоваваме българските медии да дадат гласност на тези събития с които да отбележим тази почти забравена дата от нашата история и да дадем градивен принос за развитието на нови българо-сръбски отношения в полза на нашите сънародници в Западните покрайнини.

Иван Николов