Уж случайно, в Деня на народните будители на босилеградската политическа сцена се изигра поредната театрална постановка за положението и правата на робите под режисурата на Влада Шикеровски, в ролята на племенен старейшина, и артистите Стойко Стефановски в ролята на председател на Племенният съвет и Паша Пашалич и Драга Вуйкович в ролята на правозащитници.
Действието на драмата започва в миналото, когато едно племе прониква на територията на друго племе и с цел да овладее земята, природните богатства и жените, променя женските фамилни имена според собствената си именна система, езика, традициите, обичаите, паметта и културата.
Така продължаваше десетилетия наред, докато един ден не се появи демократизацията и робите, а особено робините, уж получиха свободата си, но не съвсем. Самите те не бяха готови да поемат ролята си на свободни граждани. Робските навици им пречеха да поемат лична отговорност и пълноценно да играят новата си социална роля на културни и свободни граждани. Модернизацията изискваше те коренно да преосмислят поведението си и да се социализират в новото общество, но това не беше по силите им.
Конфликтът в драмата отново се завърта около най-лекият и най-лесен начин за решаване проблем – записването на женските фамилни имена по пра-старата именна система и правопис.
Но вместо новите племенни вождове, които изведнъж скочиха в демокрацията, да гласуват закон с който да възстановят старите имена, те поискаха от покръстените дами да водят административни спорове с държавата на собствени разноски, за да си ги върнат. После съгласно новите си имена, трябваше да си извадят нови актове за раждания, лични карти, паспорти, свидетелства, дипломи и други документи. Това беше прекалено сложно и скъпо за тях, а и не разбираха за какво им е.
И така драмата (трагедията) се превърна във водевил. Режисьорът, който иначе през живота си не е прочел нито една книга, не успя да се справи с драматизацията и публиката гръмко го освирка. Артистът в ролята на председател на Племенния съвет, иначе с двойка по езикознание и култура, даже не си беше направил труда да прочете текста. Личеше си не само липсата на актьорско майсторство, но и пълно неразбиране на ролята. Столичните артисти бяха още по-неубедителни. Старите господарски рефлекси не им позволиха да влезнат в иначе благородната и еманципаторска роля в драмата.
Така театралната постановка претърпя пълен провал а публиката си тръгна недоволна. Смесването на лингвистиката и политиката доведе до това женските фамилни имена да продължават да се пишат в мъжки род единствено число. Иначе, при всички други славянски племена женските фамилни имена и в миналото и днес се пишат както си е редно – в женски род единственото число и така, дори и да не си видял жената, щом чуеш или й прочетеш името, знаеш че е жена.
Сега вече не можеш да си съвсем сигурен докато внимателно не я огледаш. Дори и тогава можеш да сбъркаш, защото напоследък се появиха още полове. Черното вече не е съвсем черно, както и бялото не е съвсем бяло. „Щом мъжете могат да носят поли и токчета, що пък жените да не носят мъжки фамилни имена?” – попита един от белградските артисти, който през цялото време се опитваше да внуши на публиката, че правото да си останеш роб(иня), също потпада в рамката на човешките права и свободи!?
Така маските и демократичните костюми паднаха, а артистите отново се завърнаха в реалния живот. Кръчмата с киселото зеле, домашната джанковица и тютюневия дим, отвори вратата и ги пое с широко отворени обятия.
