Във фокуса

СТАНОВИЩЕ

на учени* от Института за български език при Българската академия на науките по повод спекулациите, с които се оспорва българската национална идентичност на българите в Сърбия

Във връзка с подновените напоследък опити в Р Сърбия за налагане на т.нар. „шопска нация“ и „шопски език“ в районите с традиционно българско население и тиражирането на неверни исторически и езикови факти, както и по повод на откритото писмо до президента Вучич и чуждестранните посолства в Белград от страна на осем български културно-просветни сдружения от Западните покрайнини, ние, учените от Секцията за българска диалектология и лингвистична география в Института за български език, категорично заявяваме:

Българският език, както всеки друг, има различни териториални диалекти. Поради промени от извънезиков характер днес той се открива във и извън държавните граници на Р България в трите историко-географски области: Мизия, Тракия и Македония, като част от тях се намират в съседни държави, в т.ч. и в Р Сърбия. Независимо от лоялното си съвременно гражданство, сънародниците ни са съхранили своя майчин език в неговия автентичен регионален диалектен облик, своята родова памет и възгледите си за народностна принадлежност.

Северозападните български говори, част от които често биват обявявани за„шопски“, обхващат пространството, обградено от р. Дунав на север; долината на р. Българска Морава и албанските планини – на запад; езерния район в южната част на географската област Македония – на юг. Географски и езиково те са няколко вида, но основните са два: същински (или западномизийски), представени от белослатинско- плевенския и от видинско-ломския говор, и крайни северозападни. Те се простират върху ареалите, очертани от двете страни на днешната българо-сръбска и македоно- сръбска държавна граница. Подразделят се на две части: а) погранични (у < ѫ) говори в Белоградчишко, Трънско, Брезнишко (у нас), Кривопаланско, Кумановско, Тетовско (Р Северна Македония) и Царибродско (Димитровградско) и Босилеградско (Р Сърбия) и б) моравски (у)-говори по поречието на р. Българска (Южна) Морава (Р Сърбия). Критериите за отнасянето на тези говори към крайните северозападни български диалекти са единствено лингвистични. Всички те се обединяват в единство въз основа на типични фонетични, акцентни и особено граматични черти: наличие на характерната за българската фонетика ерова гласна ъ: сън, дъш; окситонно ударение, нехарактерно за сръбски, в случаи като: женˆ, главˆ.

Застъпникът у на задната старобългарска носова гласна (дуб, зуб, муж) е подобен на този в книжовния сръбски език, но тук трябва да се посочи, че рефлекс у има и в други български диалекти, срв. също вокалните редувания в стб. дъхнѫти > дъхна – стб. духъ > дух; стб. съхнѫти > съхна ~ стб. сухъ > сух и др., които показват специфични редувания на звуковете ъ (във вокалната основа на носовата гласна) ~ у в български език; срв. и диалектните варианти като в мбел Солунско //в бел бълг. (след загуба на носовостта) //вôбел Родопите; гнъс//гнус; г лъп ~ гòлуп < стб. гòлѫбъ; гнус < стб. гноусьнъ, гноушати сѧ// гнъс < гнѫшати сѧ, гнѫсьнъ и др. Диалектните различия се дължат на развоя на вокалната основа на носовата гласна и по-специално на промени в нея по отношение на признака лабиалност (закръгленост).

Най-съществената морфологична черта, по която тези говори рязко се отличават от сръбския език, е аналитизмът на именната им система (липсата на системно изменение по падеж при съществителните и прилагателните) и въобще аналитизмът на целия граматичен строй. Докато в сръбски седемпадежната деклинация е добре запазена, в крайните северозападни говори тя е разрушена, така както в целокупния български език, т.е. свежда се само до отделни падежни остатъци. Докато в сръбския книжовен език системно се употребяват формите за инфинитив при глаголите, то в северозападните говори той е загубен, както на територията на България, така и на територията на Източна Сърбия. Диалектите там са развили и основната категория определеност (характерна за български и отсъстваща в сръбски език), изразяваща се в поява на членна морфема. На места се употребява дори тройна система на членуване, както е в Родопите и на запад от р. Вардар (чов˜кът, човèкъв, човèкън; жената, женава, женана; дедето, детево, детено).

Докато българската граматична система е свързана с идентичностната същност на диалектите, с техния център, сръбските елементи се отнасят до тяхната периферия, до отделни елементи, срвн. облика мòжемо в парадигмата на сегашно време (1 л., мн.ч.).

Ако се отиде по-нататък, ще достигнем само до трите основни глаголни времена в сръбски (тук не се имат предвид някои остатъци от другите времена) и до деветте времена в българските диалекти (включително системна употреба на минало свършено и минало несвършено време). Прибавим ли и деветте български времена на преизказното наклонение, общото им число ще достигне до седемнадесет-осемнадесет – такова, каквото е за целокупния български език, т.е. за почти всички български диалекти.

Северозападните говори, както всички диалекти на българския език, споделят неговите фундаментални структурни граматични особености, които имат самобитен характер.

Не на последно място, трябва да се има предвид, че критериите за народностна и национална принадлежност имат комплексен характер – те включват етнографски и обществено-исторически характеристики и не може да се свеждат само до отделни лингвистични маркери. Дори и в традиционната сръбска лингвистика при езиковата класификация не се отделят „шопски“ говори, а още по-малко „шопска“ нация. Сръбските лингвисти описват диалектите в Източна и Южна Сърбия, като традиционно отделят там тимошко-лужнишки, запланско-свърлишки и южноморавски говори – срв. трудовете на Александър Белич и редица негови последователи в съвременната сръбска лингвистика като П. Ивич, Сл. Реметич, Л. Джирич, Р. Милоевич и мн. др. Широко известното на Балканите наименование „шопи“, „шопски“ е свързано с етнографската характеристика на една значителна група от населението в района. В някои трудове на учени предимно от САЩ се използват и наименованията „торлаци“, „торлашки“, но също така като етноложки, а не като национални. В района на Призренска Жупа в Р Косово, както и в граничния район на Гòра (Северозападна Албания), където живее население с българско самосъзнание, но с мюсюлманско вероизповедание, наричано често „торбеши“, названието „шопи“ се употребява за назоваване на жителите от съседните села, които са християни. Те обаче ни най-малко не се възприемат като хора от друга националност. Всичко това са само названия на отделни етнографски

общности в района на северозападните говори, които често се преплитат и не са отчетливо езиково и териториално диференцирани.

В този смисъл зачестилите напоследък опити в Р Сърбия да се тиражира тезата за „шопска нация“ и „шопски език“ в районите с традиционно българско население, са не само научно некоректни, но и опасни и вредни за добрите взаимоотношения между два съседни народа на Балканите, които биха споделяли общи ценности, щом Р Сърбия един ден стане пълноправен член на ЕС.

Проф. д-р Ана Кочева Проф. д-р Лучия Антонова-Василева

*Становището е подкрепено от Секцията за българска диалектология и лингвистична география в ИБЕ при БАН и от:

акад. Васил Николов – БАН;

д-р Милен Врабевски, председател на Фондация „Българска памет“; Фондация „Българска памет“;

д-р Андрей Ковачев, български евродепутат; проф. д-р Славка Керемидчиева – диалектолог;

проф. д.ф.н. Анна Чолева-Димитрова – ИБЕ при БАН;

проф. д.ф.н. Красимира Алексова – СУ „Св. Климент Охридски“; проф. д.ф.н. Ангел Ангелов – СУ „Св. Климент Охридски“;

доц. д-р Владислав Миланов – СУ „Св. Климент Охридски“;

проф. д.ф.н. Елена Каневска-Николова – ПУ „Паисий Хилендарски“, Филиал – Смолян; доц. д-р Владислав Маринов – ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“;

доц. д-р Радослав Цонев – Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград; доц. д-р Лъчезар Перчеклийски – Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград;

доц. д-р Борислав Попов – Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград; гл. ас. д-р София Мицова – Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград; гл. ас. д-р Красимира Хаджиева – Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград;

гл. ас. д-р Петър Цонев – Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград; доц. д-р Екатерина Маркова – Институт по философия и социология при БАН;

Даниела Горчева, магистър по българска филология и история.

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Подобни новини

Back to top button
>