Замислено гледам през прозореца проливния студен майски дъжд който денонощно вали и мие мръсните улици на пустеещото ни градче. Само редки минувачи и понякой автомобил шляпат по дъждовните локви по улиците.
Ден след честването на Деня на българската просвета и култура в черквата „Св. Троица“ в село Извор, още отекват в съзнанието ми звуците от Софийския хор „Българските гласове“ и възрожденските песни облагородени от невероятната акустика в предверието на черквата. Звуци на гордост, духовна сила и християнско смирение лекуващо саможивите ни и болни души отразяващи черни сенки върху намръщените и оскотели от злоба физиономии.
Спомням си, когато преди почти две десетилетия започнахме да честваме Деня на българската просвета и култура в с. Извор, как дълго съзерцавах монументалната черква и Килийното училище и си мислех за възрожденския дух на нашите далечни предци които наметнати с овчи кожуси и кални цървули, все пак са осъзнавали силата на знанието и вярата за очовечаването и доближаването до Бог.
Представях си колко мъка и труд, но и надежда, оптимизъм, радост и смях са отеквали по изворските поляни докато са строили черквата, училището, мостовете и разкошните възрожденски къщи на настъпващото ново време. И ги сравнявах с днешната ни депресивна действителност.
Много си мислех за историческата стойност на иконите от Самоковската иконописна школа, за иманярските набези след които Изворската черква ставаше все по-бедна, за съдбата на книгите съхранили паметта за множество български родове и които един ден просто изчезнаха, за черковните вещи и други изключително ценни за нас неща. Страхът от историческата памет явно не даваше покой на новите ни господари и те правеха всичко възможно да я подменят и преиначат.
Когато попът, кметът и полицията се изпречиха пред нас и дори затвориха вратата на черквата не само за нас, но и за учителите и учениците и особено за гостите от София, помислих си, колко по-милостиви трябва да са били турския Султан Махмуд хан II и „върховния мюфтия шейх-юл-ислям, достойният и високоучен богослов-юрист Меки заде Мевляне Мустафа Асим“ които през 1833г. издават Тугра – разрешително за построяване на Изворската черква, от нашите единоверни братя – сръбският владика Пахомий, неговите набедени „светосавски“ служители и нашите карикатурни управници.
През следващите години, кмета и владиката, точно по учебника на една зловеща служба, дублираха Деня на българската култура и просвета, по единствения начин който умеееха – на 24 май попа отваряше черквата „Св. Траица“, служеше и прекадяваше набързо, после опъваше тонколоните пред черквата и под звуците на оглушителна сръбска чалга, под ореха пред черквата димеше скара, наблизо бяха стоварени каси бира, кмета повеждаше хорото и тарапаната започваше!
Мечтите да вдъхнем живот на Извор и Босилеград с един мащабен проект по европейските програми за трансгранично сътрудничество между Сърбия и България, като реставрираме черквата „Св. Троица“, Килийното училище от 1833г., училището от началото на 20 век, старите възрожденски къщи и улици, с нов ГКПП на Славчето и асфалтов път и по този начин превърнем Извор в туристическа дестинация отворена за посещение, за концерти, тържества и туризъм сред прекрасната Изворска природа, си останаха само мечти.
Може би, ако беше жив, Султан Махмуд II и неговият мюфтия щяха да проявят повече разбиране за този наш проект.
Но не и идеолозите на Велика Сърбия и техните светосавски измекяри които в ерата на Шенген, все още се забавляват да ровят в дамските чанти и личния багаж на хористите които идват да пеят в Изворската църква по повод Деня на българската просвета и култура 24 май.
За тях „Св. Чирило и Методије“ са просто празници написани с червено в черковния календар. Поверието е, че жените не бива да перат на този ден и да подхващат нова работа. Децата и студентите трябва да прочетат нещо за да им върви учението. И това е почти всичко което се знае за съвременните покровители на Европа.
Вечерта, Сръбската държавна телевизия нарочно премълчава реаващата роля на България която дава убежище на учениците на Кирил и Методий които полагат основите на Преславската и Охридската книжовни школи. За творците на кирилицата, Климент, Наум, Ангеларий – нито дума. Разглеждам порталите и вестниците – „Чирило и Методије“ били македонци!
Стряскам се и отново в съзнанието ми изниква благородната физиономия на Емануил Попдимитров, тръгнал от училището в с. Извор и стигнал до университетите във Фрибург и Монпелие. Попил тогавашната европейска философия на Шопенхауер, Ницше и Бергсон. И починал в навечерието на 24 май 1943г., но осъществил мечтата си да види Босилеград отново в родината си. И да не види нищо, от това което ние видяхме и изстрадахме.
Представям си неговата бронзова фигура на пиедестал пред училището и ми идват неговите стихове:
„Наведен на пейка самотна, седях уморен,
Сред някакъв шумен и стар булевард непознат…“,
сред някакъв друг, европейски Извор в който свободно слизат коли и автобуси с туристи от „Славчето“ които полагат рози пред неговия бюст.
Уви,
Заплака бурята, дървята като живи вън
Зашаваха със хиляди ръце, и в моя сън
Прозрачното разпръсна се видение…
Иван Николов
