„Добриот Македонец е само покаениот Македонец, верниот Македонец е само исповеданиот Македонец, перспективниот Македонец е бугаромразечкиот Македонец“.
Младен Сърбиновски
Гледам последното „геройство“ на някакъв запален хипер македонист – счупеното стъкло на входната врата на българското посолство в Скопие, спомням си десетки други антибългарски инциденти в Македония и Западните покрайнини и си мисля за интервюто в портала „Свободна Босна“ на босненско-черногорския писател и колумнист, Андрей Николаидис, носител на европейска награда за литература за 2011г., който казва:
„Великосръбската идеология трябва да бъде забранена по начина, по който нацизмът беше забранен в Германия (...) Това е пътят, истинският път, който води към мир и помирение. До него се стига чрез забрана на научните, културните и образователните институции да прилагат и популяризират тази идеология. Когато казвам да се забрани, имам предвид буквално – да се забрани“. И пояснява:
„Това е престъпна идеология, която когато я забраните, ще имате мир. Това би дало и на Сърбия, която се препъва под тежестта на тази идеология от векове, възможността да се превърне в достойна държава. Обременена с идеята за собствено величие, което не може да постигне, Сърбия непрекъснато се стреми да реализира въображаемата си концепция, накрая обаче осъзнавайки, че няма достатъчно сили за това. Защото, ако можеше да се случи, това щеше да се случи. Опасно и опустошително е, както за Сърбия, така и за региона, че въпреки всичко в тази страна няма друга идея освен великодържавната, великосръбската идея. Сръбското общество е свързано с нея – от академията, църквата, училищата, университетите. Включително т.нар. „движения на надеждата“, като това, което днес се разпространява през Сърбия и което не е постигнало нищо, защото е великосръбско“.
Звучи привлекателно, но до забрана на великосръбската идеология няма как да се стигне, просто защото тя трябва да забрани самата себе си, а това няма как да стане. И не, нацизмът не само беше забранен. Беше оспорена философията върху която той вирееше – ревидирани са стотици книги, създадени са музеи в които се пази паметта за жертвите на нацизма, осъдени са престъпниците и престъпленията и пр. Дори и днешните поколения живеят с чувство на вина и покаяние за жертвите на нацизма.
Иначе, временни интелектуални проблясъци винаги е имало. До подобни прозрения са стигали и други сръбски интелектуалци още във втората половина на 19 и началото на 20 век. Светозар Маркович и Димитрийе Туцович още тогава са заклеймили сръбската националистическа идеология.
Днешните сръбски политици едва ли са си направили труда да прочетат и да се замислят над докладите които Димитрийе Туцович изпраща от бойното поле в Балканската война, че това е срамна, безсмислена, гнусна война, истински пламък за Балканите, заради който всички дълго ще мразят Сърбия и сърбите. Той е разтърсен от гледката на клането в Люма, на Косово на 22 октомври 1913г.
Всички ли? – питат с недоверие запасните офицери. Всички! – отговарят капитан Юришич и подполковник Миличевич. За два часа цялото село, около петстотин души, е разстреляно:
„Плотуните убиваха жени, които държаха бебета на ръце; до мъртвите майки крещяха децата им, случайно пощадени от куршумите; телата на стройните, красиви планински жени, пълзяха като червеи; жените раждаха от страх“.
Част от сръбските офицери протестират и касапницата е спряна. Но труповете са натъпкани в къщите, а къщите са запалени, за да се скрие престъплението. Внимавайте, призовава Туцович Народната скупщина и правителството, независимо дали ще обърнете глава от тях, тези престъпления ще се помнят от поколение на поколение, както се помни Вартоломеевата нощ…
В наше време видяхме как пророческите думи на Туцович се осъществиха и върху паметта и кръвта на избитите в Люма, в Дреница, в Мала и Велика Круша, Рачак, Джаковица, Прищина и други места изникна независимо Косово зад което застана по-голяма част от света и Сърбия трябваше да се прости с около 15% от територията си.
Въпреки това, огромна част от сръбските интелектуалци не си дадоха труда да преосмислят великосръбската идеология която продължава да владее умовете и сърцата на сърбите и да изяжда живото тяло на Сърбия. Сръбските политици все още разчитат на ново геополитическо пренареждане на световните сили в което да разиграят някаква супер дипломация с която да прекроят картата на Балканите и най-накрая да постигнат вековния блян за Велика Сърбия.
С изключение на една тънка прослойка сръбски интелктуалци които много добре разбират накъде води тази идеология, сръбската политическа класа все още живее в своя имагинерен свят и радикално се разминава със европейските си съюзници от времето на Първата световна война благодарение на които Сърбия, под името Югославия, временно бе постигнала своя исторически блян за национално обединение.
Тия съюзници вече не са същите. Те преживяха революционно развитие в рамките на Европейския съюз и вместо Сърбия да синхронизира сегашната си външна политика със своите естествени съюзници и съседите, тя се развихри на полето на световната дипломация между Китай, Русия, САЩ, ЕС и Азия.
Зле прикритата политика за „обединението на всички сърби“, е истинската причина за изоставането на страните от Западните Балкани от преговорния процес за членство в ЕС. Това е причината за нестабилността в Босна и Херцеговина, за изоставането на Черна Гора, за липсата на преговори между Косово и Сърбия и особено за лошите отношения между Северна Македония и България.
Едно е сигурно – великосръбската идеология е истинската причина не само за счупените стъкла на българското посолство в Скопие, обстрелването и опожаряването на българските клубове в Македония, преследването и побоищата срещу българите в Македония, забраните за внасяне на български книги в Македония, забрани за влизане на български граждански активисти и евродепутати и влошаване на българо-македонските отношения.
И не само това. Самата независимост на днешна Северна Македония е изградена върху кръвта и мъченията на невинните жертви от сръбските жестокости по време на сръбската окупация срещу българското население в Скопие, Куманово, Велес, Тетово, Кичево, Дебър, Охрид, Ресен, Тиквеш.. И върху „Кървавият Божич“. Независимо от историческите фалшификации зазубрени в Белградската школа и усилията да се заличи паметта за жертвите, те са неделима част от съзнанието което доведе до днешната независима македонска държава.
Само истината за тях може да освободи не само Северна Македония от съзнателно отглежданата омраза срещу единородните си братя, но и самата Сърбия от пропастта в която постояно тъне повече от два века.
Иван Николов
