България

Бунтът на „Черните забрадки“

 

 

8 ноември – Ден на Западните покрайнини

Проф. Лозан Митев

Граждански комитет „Западни покрайнини“

 

От Драгоман до Тутракан и от Малко Търново до Видин  едва ли някой днес, е чувал и знае, че след окупацията на Западните покрайнини от Сърбия през 1920 г., в знак на протест жените на нашите сънародници  от този край носят 3 години черни забрадки – символ на скръбта, болката, нещастието и безизходицата от разделението с майката Родина. Един мълчалив бунт срещу жестоката бразда наречена Черната граница, която и до днес по най-безчовечен начин разсича села, дворове, ниви, извори, гробища, и църкви, които едва ли някой знае: 25 български села – Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и много други.

Разбира се, че едва ли някой е ходил там за да преживее истинската трагедия на обикновения Българин. Без да си съпричастен и да видиш и до днес следите от човешката трагедия, е лесно разбираемо защо са изтрити от съвестта и съзнанието  на обикновените хора и на тези, които претендират за културен, политически и държавен елит  историческите факти и съвременни отговорности за съдбата на нашите сънародници в Западните покрайнини.

103 години гласът на нашите сънародници от Западните покрайнини за съпричастност и солидарност, година след година, все повече заглъхва. Едно малко кътче Българска земя, която на 7 ноември 1920 г. Сръбско-Хърватско-Словенското кралство окупира в знак на отмъщение за Сливнишката победа на нашия народ по време на  Сръбско-Българската война през 1885 г.,  окупира без да чака заключението на Международната гранична комисия определена според Ньойския диктат. Това кътче земя си остава и до днес невидимият затвор за нашите сънародници. Там, където, ако говориш на родния си език, те считат за презрян и недоразвит индивид, където да изявиш Българската си самоличност ти гарантира постоянно преследване и натиск като враг и предател. Там, където вече столетие се полагат огромни усилия да се изкорени миналото, езика, свободата и достойнството на Българина, къде с насилие, къде с изкушение, къде с еничарско промиване на съзнанието чрез образование, култура, медиии, власт, икономика. Там, където все по-интелигентно, възпитано и културно младото население е подложено на прокуда, било заради липса на поминък, било заради задушаващия дух на повсеместното скрито преследване, било заради опустошената природа и ограбени богатства.

Гласът на нашите сънародници заглъхва все повече и в България – общото Отечество,  с които имаме обща съдба, език, история, ценности и култура. Най-напред това започна с мътните конспирации и продажната дейност на редица авантюристи, интелектуалци и политици добили влияние у нас в страшните 1923-1935 г.  направили няколко опита да унищожат държавността и националните ни интереси в чужда полза.

Последва „мъртвилото“ по границата с нови телени мрежи и огради изградени от нашата страна като „достижение“ на  комунистическия фундаментализъм под съветски натиск през 1948 г.  По заповед от Москва и с колониално старание на комунистическата власт, Западните покрайнини бяха изхвърлени от всичко – политика, образование, култура, история, традиции така жестоко, сякаш управляваше в София Кралска Югославия.  Нещо повече, Българите от двете страни на границата-роднини, съселяни, приятели и близки, бяха използвани като маша за шпионаж и противопоставяне, което остави траен травматизъм върху съзнанието на нашите сънародници оттатък границата, а в България те вече се смятаха за идеологически врагове.

Тежкото наследството създадено от комунистическия режим в България остави непоправими последици в днешното време. То отрови съзнанието и на новото обществено поколение у нас след 1989 г., успя да деформира и осуети възможността държавния и политически елит в България да има знанието, силата и способностите да намери справедливо и дълготрайно решение на Западнопокрайнския въпрос до днес с изкуството на дипломацията и международните правни инструменти.

Вече  повече от 30 години нашето общество, което нарича себе си свободно, демократично, Европейско и културно не може да прогледне и да се въздигне на нивото на културните народи и държави, когато става дума за опазване на националните ценности и отговорности за нашите сънародници, особено тези, които по неволя бяха прокудени в други държави, каквито са Българите в Западните покрайнини. Отровата на невежеството, страха, националната безотговорност и социално-културна неспособност ширеща се в Европейска България унищожи и последните наивни идеи, блянове и химери на Българите от Западните покрайнини, че със средствата на модерната култура, политика, Европейска солидарност ние ще успеем да допринесем най-сетне за създаването на един достоен живот в Царибродско, Босилеградско и Кулско, ще излекуваме травмите от миналото.

Ден след ден, година след година,  молбите, призивите, исканията и воплите на нашите сънародници оставаха в пустинята на политическото лицемерие и държавно институционална безотговорна неспособност.  Идеята, историята, културата, солидарността с нашите сънародници, ангажимента за опазването на техните елементарни човешки права: на правото за достоен живот без унижения и дискриминация, не намериха място в обществения дневен ред на Българското общество и политика. Образователната система остана чужда и враждебна към тази хуманна, историческа и културна рана на България. Църквата отстъпи за пореден път от свещения си морален пастирски дълг, като предаде и делото на Екзархията и сънародниците ни от другата страна на границата, оставяйки ги съзнателно на духовната сръбска асимилация за да запази лицемерното благочестие на войнстващия славянофилски православизъм.  Интелектуалците, политиците и медиите бягат от отговорността да заявят ясно и точно Българската кауза, позиция и действия за решаването на хуманните проблеми на нашите сънародници в Западните покрайнини. Така една част от нашия народ остана сама срещу модерния сръбски национализъм изповядващ доктрината за Сръбския свят, в който нашите сънародници са за него само една човешка суровина, както предвиждаше през 1844 г. Илия Гарашанин в своето „Начертание“ – конституцията на сръбската национална почти 2 века.

Днес Българите в Западните покрайнини са на изчезване. В населените места вече съществува  необратим демографски процес на обществен разпад поради бягащото младо  и измиращото вследствие на неблагоприятни фактори възрастно население. Именно за това говорят данните от преброяването през  от 2022 г. показва, че в Сърбия живеят 12.918  , а колко точно са останали в Царибродско и Босилеградско може само да гадаем, вземайки предвид, че наши сънародници живеят в много градове на Сърбия и че  голяма част от тях действително са напуснали двете Български общини: Цариброд и Босилеград в търсене на своето препитание и свобода.  Тези данни представляват присъдата както за Сърбия, така и за България, които допуснаха тази демографска катастрофа.

103 години след окупацията на Западните покрайнини и Сърбия, и България успяха да прокарат няколко граници.  Първата – оная страшна граница на Югославското кралство изградена от бодлива тел, вълчи ями, наблюдателни кули и стрелкови устройства разкъсала родната земя на нашите сънародници. Последва още по-жестоката граница изградена по съветски образец и диктат от комунистическа България  – границата „Концентранционен рай“ опасала земята с два пояса 3 метрови огради, а войниците имаха заповеди да стрелят по всеки, който дръзне да бяга от „рая“. Тази зловеща граница разкъса родовата памет и общественото съзнание с помощта на идеологията. Тези две граници нанасяха рана след рана и обезкървяваха  постепенно нашата вяра, единство, съпричастност и съвместен живот.

Дойде време и на последната – днешната граница. Времето когато изчезнаха  браздите, телените мрежи, заставите, стрелбата и постовете на държавите. Времето, в което понятието граница стана свободна зона за всеки пътешественик от Азия и Африка към Европа, а Царибродско и Босилеградско се превърнаха в един постоянен народен събор на интернационалната толерантност към всякакви бежанци. Събор, но не като тези, от ония унизителни времена след окупацията през 1920 г., когато пред дулата на пушките, за няколко часа веднъж в годината се разрешаваше на роднините от двете страни на границата да се съберат за кратко свиждане като в затвора.

Реалните граници  между България и Сърбия паднаха за политици, трафиканти, авантюристи, банкери, мафиоти включително и за емигрантите от Африка и Азия, но граница остана само за Българите от  Западните покрайнини. Тя е последната, най-зловеща граница – границата на духовното, обществено, политическо и културно отчуждение между нас самите  Българи. Това успяхме да изградим за последните 30тина години на псевдо Европейски и псевдо културни напъни.

Няма как съдът на времето рано или късно да не се произнесе за престъпната ни безучастност и егоизъм като общество,  което забравяйки или по-скоро жертвайки своите събратя, не намери за 103 годни път и решение да опазим и спасим нашите сънародници от асимилация и чисто демографско унищожение. Сърбия се оказа по-силна, защото тя успя да плени умовете на хората в България чрез дъвките, шоколадите, плескавицата и певачките през социализма,  да върже ръцете на държавниците ни чрез тежките зависимости от времето на Коминтерна и Москва. Тя успя да отвоюва от нас Западните покрайнини като кауза, която ние изоставихме в нашето съвремие. А те отвоюваха последователно, методично и системно вече едно столетие – с пропаганда и насилие, с насилие и пропаганда, но винаги до край. Сърбия победи нашите държавници, партийни функционери, интелектуалци, учители, свещеници като не им даде правото и възможността да застанат достойно и твърдо с идея, принципи и обществено единство в защита на нашите исторически, културни и национални ценности, народ и права не само по въпроса за Западните покрайнини.

Малцината Българи в Западните покрайнини останали на инат такива и до днес, все по-малко разбират, споделят и вярват на тази мъгла от неангажираност, пренебрежение, неадекватност и невежество, която идва от София и България  по отношение на съдбата от миналото, настоящето и бъдещето на нашите сънародници в тези краища. А в това се състои трагичния край на Западнопокрайнската голгота на нашия народ, който преди да изчезне като народ, изчезна от съзнанието, историята и културата ни.

8 ноември 2023 г.

(Денят на Западните покрайнини се свързва с Архангелова Задушница по стар стил, в който се основава Върховния комитет „Западни покрайнини“през 1924 г.)

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Подобни новини

Back to top button
>