Проф. Лозан Митев
На 27 февруари 1870 г.[1] със султански ферман се обявява създаването на първата призната самостоятелна църковно народна институция на нашия народ – Българската екзархия. Това е една от най-значителните дати в съвременната история на Българския народ, която може да се сравни по своята ценност с първия общонационално приет и признат празник – Денят на Българската просвета. Екзархията се създава вследствие на всеобщо народно движение, недирижирано от външни политически сили и влияния, което води 40 годишни борби за отстояване на идеята и целта за придобиване на самостоятелен статут на Българската нация. Българската екзархия всъщност бе дело и се превърна в символ на нашето национално възкресение, което се основаваше на ценностите на ненасилието, мира и справедливостта насочено към хуманната кауза на естествените човешки права за национална свобода и достойнство. Ценности, които с право ни дават основание да изтъкнем високото съзнание, култура и нравственост на едно поколение от нашия народ, което вече бе скъсало с примирението на робското съществувание. Поколение, което успя да обедини в единство Българите от Тулча до Охрид и от Ниш до Лозенград, да формира солидарност между всички социални съсловия на новоизграждащата се Българска нация.
Българската екзархия всъщност стана нашата първа самостоятелна национална институция, чиито права и дейности създадоха непоклатими основи за духовна, просветна, културна автономия, общинско самоуправление и общонационално обединение на Българите в рамките на Отоманската империя. В този смисъл, редно е да се подчертае, че борбите за създаване на Българска самостоятелна църква нямаха религиозно каноническо значение. Църковната форма на борба се определяше от правно-политическите възможности определящи правата на народностите ва Османската империя според Хатишерифа 1839 г. и Хатихомаюна 1856 г., с които империята признава и се задължава да даде равнопоставеност на мюсюлмани и християни, като въз основа на религиозната вяра определя и народностната самоличност.
Повод за началото на движението за самостоятелна Българска църква бяха увеличаващото се тегло и непоносимост от дискриминационно отношение към Българския народ, на ширещата се корупция и злоупотреби, на преследване и унищожение на езика и просветата от страна на църковния клир в Цариградската патриаршия. Но истинския двигател на това движение бе вече изграденото национално самосъзнание на целия народ, на неговата нарастваща икономическа самостоятелност и утвърдена патриархално-традиционна нравственост и солидарност. Това бе една неподозирана сила, която остана неразбрана и пренебрегната както от Цариградската патриаршия, така и от благовидното покровителство на Руската имперска политика над православните християни в Османската империя. Същността на това народно движение не бе достатъчно разбрана и от опита за влияние чрез католическо и протестантско религиозно обвързване и раздробяване на новопоявяващата се Българска нация–инструмент за легитимиране на интересите от страна на Австро-Унгария, Франция и Англия. Ето защо всички заинтересовани от разграбването на Османското наследство, включително и новосъздадените държави на Гърция и Сърбия положиха огромни усилия за възпрепятстване успеха на това народно движение. А след създаването на Екзархията – да бъде осуетена нейната мисия и роля в бъдещето развитие на Българския народ станал пречка за геополитическите интереси на заинтересованите държави.
Вземайки под внимание интересите на Османската политика, основана на столетни имперски традиции, трябва да се каже, че признанието на Българската народност в рамките на империята и даването на религиозна независимост не е морално и алтруистично решение. То е преди всичко политически акт, с който Османската империя се стреми да осуети плановете за разграбване на териториите, които тя владее на Балканите чрез т.н. „свещена освободителна мисия на християните“, каквато всъщност бе пропагандната и дипломатическата стратегия на Европейските империи.
Османските политици са си давали сметка, че Българския народ е най-многобройния и пряко населяващ ключовите стратегически позиции за контрол на Балканите и който владее върху него, той има възможност да установи своето господство над полуострова. Ето защо в скритите мотиви за това на пръв поглед благодетелно милосърдие на султана, противоречащо на ислямските традиции, се крие несъмнено нов неочаквано радикален политически ход насочен към спечелване на Българския народ като стратегически съюзник, вместо да се следва линията на неуспешни и рисковани опити с оръжие да се преустанови естествения процес на разпадане на Османската империя и създаването на Балканските държави– Гърция, Сърбия, Черна гора, Молдова, Влахия. Нови държавни образувания, които веднага се превръщат в яростни врагове на Османската империя.
Ето защо, Ферманът за признанието на Българската екзархия не е морален или религиозен документ, той представлява мащабен политически и дипломатически ход, който на практика подготвя превръщането на Българския народ и бъдеща автономия(каквато България е до 1908 г.) в ефективен буфер за опазване на Отоманската империя.
За нас, обаче, ключово значение за разбиране на политическата победа на народно църковното движение за създаване на Екзархията, е постановлението в този документ свързано с определяне на принципите на изграждане на Екзархията основани на най-справедливата и достоверна форма на гражданско самоопределение – допитването(плебисцит, референдум). Именно върху тази политическа воля на Османската политика и дипломация, се обозначава по естествен, политически признат и достоверен начин тогавашното състояние на пространството и демографското разпространение на Българския народ.
За да се осъзнае безценната роля на Екзархията като катализатор за създаването на Българската нация е редно да се изтъкне, че в Екзархийска България от началото 70те години на 19 в. , по цялата нейна територия настъпва огромна просветна, културна, социално административна и политическа дейност и подем за обединението на нашия народ, за превръщането му в пълноценна нация чрез формиране на обща кауза, ценности, духовност, култура и политика.
Големият принос на Българската Екзархия се свързва със създаване училища, подготовка на учители, подпомагане изграждането на интелигенцията и социалния елит. Фактически митрополитските центрове осъществяват вътрешното самоуправление и решаване на широк спектър от въпроси свързани с битовия живот, традициите, администрацията, благоустройството и др. Екзархията издава книжнина, насърчава и подпомага дейността на научните общности и др. Дейности, които неимоверно бързо довеждат до съзряването на националното съзнание и солидарност на всички наши сънародници. Българската екзархия фактически е първообраза на Българската държавност.
Но във външно политическо отношение, на фона на многовековната подготовка за заграбване на Османското наследство на Балканите, Българската екзархия ненадейно възникнала пречка за осъществяване завоевателните планове на заинтересованите държави . Територията, дейността и значението на Българската екзархия фактически разтърсиха издъно геополитическите кроежи на Австро-Унгария, Русия, Великобритания и Франция, както и интересите на малките Балкански държави – Гърция, Сърбия, Черна гора, Румъния като направиха на пух и прах техните кроежи, ресурси и усилия. Ето защо в тяхно лице Екзархията имаща за мисия изграждането на една нова, голяма и стабилна нация обединена и ръководена от една независима институция, срещна тяхната съпротива и борба за осуетяване на Екзархийското дело.
Наред с други фактори, Екзархията изигра важна роля за радикално изменение на тактиката на империалистическите държави в Европа, които на мястото на съществуващата им позиция за запазване на статуквото и целостта на Османската империя, след 1870 г. изградиха стратегията за провокиране на вътрешни размирици като основателен повод за пряко вмешателство с военни средства в разрешаването на Източния въпрос, започнали от 1877 г. и завършили с края на Първата световна война през 1918 г.
Началото на тази нова стратегия на империалистическите държави започна със създаване и подпомагане на нелегални организации на арменци, албанци, гърци, черногорци, сърби, българи и др. в Османската империя(описани пълноценно в спомените на Николай Игнатиев „Записки /1875-1878/ г., С 1986 г.) и подкрепата на поредица от въоръжени акции и въстания в Босна, Херцеговина и България за да предизвикат извършените от османците зверства и опустошения довели до оправданото им навлизане като освободители и спасители на християните(Русия в България, Австро-Унгария в Босна и Херцеговина, Великобритания в Кипър).
Тази стратегия и свързаните с нея събития фактически доведоха да прекъсването на естествения процес на самостоятелно изграждане и консолидиране на Българската нация под ръководството на Екзархията в пътя към автономия и самоопределение. Наред с това, за да се осуети и дискредитира делото на Екзархията бе създадена значителна пропаганда насочена срещу дейците, които ръководеха националното движение в Цариград – основния център на Българската борба за Църковна независимост. В нея бе впрегнат и Букурещкия център на народното движение – Добродетелната дружина на старите и Революционните комитети на младите отявлени противници на Цариградските дейци и Екзархията. Отстранени бяха дейците проповядващи самостоятелност и независимост на националното движение, които бяха обвързани или почитаха ролята на Екзархията като Раковски, Левски, Иван Касабов, Дайнелов, Славейков и др. А на тяхно място постепенно бяха наложени на преден план поддръжниците на политиката за търсене на покровителство в лицето на Сърбия или Русия, без да осъзнават действителните интереси и последици на такова покровителство предоставяно от имперските сили през тази епоха, без да разбират опасностите за повторна колонизация на Българския народ. Нагледен пример за такава перспектива е съдбата на нашите сънародници потърсили спасение и покровителство в Бесарабия, Таврия , Банат, Влашко
В борбата срещу Българската екзархия бе използвано пряк натиск за нейното заличаване и остраняване. На първо място обявяването на схизма и на второ място подмяната на Екзархийска със Санстефанска България. Първото даде легитимни права на нашите съседи – православни държави за ново духовно, просветно и етническо заробване на нашите сънародници чрез насилственото унищожение на Екзархийското дело и дейци в Моравско, Македония, Северна Добруджа чрез военни и полицейски средства.
Второто имаше за цел да анулира постигнатото правно признание на Българското етническо и териториално съществуване като дело на Екзархията. Санстефанският идеал имаше за задача да изтъкне политическото върховенство на Русия в решаването на Българската национална съдба и поради тази причина Българската екзархия трябваше да бъде и морално, и институционално, и политически отстранена от лидерската си позиция. Този знаменателен ход на Руската дипломация употребил и отхвърлил действителното постижение и признание правата на Екзархийска България е представен като дар от Руската империя, по-късно митологизиран като символ на нейното морално и духовно покровителство над нашия народ за да се употреби като инструмент за налагане на безусловна и вечна признателност, целяща постепенното превръщане на Българския народ и България в съставна част от Руската империя.
Санстефанският договор бе и едно умело пропагандно прикритие на предварителните договорености и съгласие между Австро-Унгария, Англия, Германия, Русия и Франция за разпределение на териториалните им интереси на Балканите, които умело се криеха в тайните споразумения от 1876 в Райхщат, Будапеща, Берлин и Лондон. А в тях нямаше и помен нито от Екзархийска, нито от Сан Стефанска България.
Без да се вземат под внимание тези обстоятелства няма да се разбере, нито може да се оцени, да се признае и уважи огромната роля на Българското национално църковно движение и неговата победа в лицето на Екзархията за изграждането на Българската нация и нейните духовно културни измерения.
Дълготрайно и умишлено наслагваните непълни и наивни нагласи за Българската екзархия трудно може да се обясни сложната и привидно несвързана поредица от действия насочени към унищожаване на нейното дело – единението на Българския народ.
Трудно може да се обясни с логически и разумни аргументи на съвременния мислещ човек защо Отоманския султан дава религиозна свобода и вътрешна автономия на Българския народ, а Цариградската патриаршия и православната Руската империя се борят срещу това признание, като след фермана обявяват схизма(религиозна норма на отлъчване, изгонване на Българите от православието), тоест разглеждането на Българите като религиозни изменници или врагове.
Няма как, само на основание на канонически формули да се обясни особено жестокото преследване на Екзархията в Македония, където бяха изпратени въоръжени Сръбски и Андартски чети, които убиваха учители, свещеници и народни дейци в името на „правата вяра“.
Трудно историческата мисъл в България може да обясни, защо съвместно с пропагандата трайно налага в общественото съзнание признание и уважение само към революционното движение, а не дава дължимото признание и обществено разбиране за ключовата роля на общонародното дело и благородна борба за Българска национално църковна организация поставила началото на Българската нация.
Преосмислянето на значението и достойнствата на народно църковното движение за създаване на Българската Екзархия е поредното интелектуално, морално и културно изпитание пред хоризонтите на нашата национална самоличност днес и в бъдеще. Тежкото наследство на исторически митологеми и геополитическо раболепие на политическите елити и интелектуалните кръгове попадащи под влиянието на славянофилство, русофилство, комунистически интернационализъм и модерен глобализъм продължават в една и съща посока да замъгляват и рушат делото и достойнство на Българската екзархия като първосъздател и действителен обединител на Българската нация.
Движението създало Българската екзархия по своя смисъл и значение може да се сравни единствено с ролята на Протестантството като двигател на националното съзнание в Европа. Но и да се подчертае особената заслуга на нашия народ, че тази борба бе спечелена с каузата на мира, народното и социалното единство на нашия народ. Става дума за една уникална революция използвала оръжието на човешкото право и справедливост като средство за своята борба, която нямаше за цел унищожение или господство. Една безкръвна революция, която въз основа на християнската кауза осъществи спойката между всички социални слоеве и части на Българския народ чрез изграждането на един нов светоглед и морал – светогледът и ценностите на нация. Именно този пример и сила днес старателно се крият за да вървим отново и отново в безпросветните пътеки на социално и национално помрачение без ценности и идеали, без морал и организация, без дух и воля за истинско достойнство на един независим и просветен Европейски народ. А Пътят на Екзархията беше именно това светло и спасително начало, което не познаваме.
Днес нито епохалната борба за Българската екзархия, нито нейната дейност и значение са предмет на изучаване, популяризиране, оценка и уважение като основополагащ създател и крепител на Българската нация. Темата се избягва и от медиите, и от обществените елити. Тя сякаш е неудобна тема и за Българското училище и Българската православна църква, които странно защо също бягат от нея, въпреки че дължат своето съществуване именно на Екзархията. Преодоляването на такъв страх, равнодушие и безпросветност пораждащи безразличие и нихилизъм ще бъде тежък и продължителен процес за налагане на нов прояснен от манипулации светоглед за същността и ролята на Българската екзархия като първосветиня и храм на националната ни самоличност.
27 февруари е всъщност един от най-значимите общонационални празници на първата безкръвна и морална победа на Българския народ, с която той не само заявява, но извоюва признание и легитимация на своята самоличност и териториално очертание. Една велика морална, социална и национална победа защитила правото на нашето достойно Европейско съществуване
[1] В биографичното изследване на Н. Начов, Иларион Макариополски митрополит Търновски без.дата, обявяването на Фермана в Цариград е посочено на 28 февруари, а отпразнуването от Българската общност в Цариград става „на другия ден неделя“. Справката с календарните дни през 1870 г. показва, че неделя е 27 февруари, а 28 февруари е понеделник. Така според тези спомени съботата – денят на издаването на фермана е 26 февруари.
