Никакви официални лица от страна на Сърбия – нито от Белград, нито от местните власти и кмета Владимир Захариев, не дойдоха в Босилеград при визитата на вицепрезидента на България Илияна Йотова.
Тя дойде по покана на Културно-информационния център „Босилеград“ и сдружение „ГЛАС“ за откриването на документална изложба, посветена на 100-годишнината от опожаряването на Босилеград
Българските активисти запознаха вицепрезидента с проекта за поставянето на паметна плоча в памет на 38-те невинни жертви, загинали в пожарите през 1917 г. Председателят на КИЦ „Босилеград“ Иван Николов каза пред събралите се, „че е необходимо да излезем от окопите на Първата Световна война, да се опитаме да направим нещо по-различно“.
Вицепрезидентът Йотова започна обръщението си с констатацията, че „паметта на невинните жертви е жива, на жертвите, убити в изпепеления Босилеград преди сто години“. Освен това тя изтъкна, че българската държава е голям длъжник на представителите на малцинството ни в Босилеград.
Тя се спря на съвременните отношения между България и Сърбия. „Бъдещето ни е в общото европейско семейство, на което България е член вече от 10 г., а Република Сърбия вече започна своите преговори.“ Страниците от историята не трябва да се забравят, а да се четат на децата и на поколенията, защото тази памет трябва да остане жива, допълни вицепрезидентът.
„От 10 г. България е достоен член на ЕС, стабилна държава в тази част на Европа. Моето дълбоко убеждение е, че разширението на ЕС трябва да бъде към западните Балкани. Днес сръбската държава е в преговорен процес по две от най-важните глави в този процес – глава 23, която се отнася до съдебна реформа и основни права, и глава 24 – правосъдие, сигурност и свобода. Ние много внимателно следим напредъка на този преговорен процес. Следим резолюциите, които се приемат в европейските институции. Следим ги, защото именно в тези глави се защитават и правата на малцинствата: правото да имаш образование на своя роден език, да имаш на своя роден език достъп до медиите, богослужението, да участваш във всички нива на управлението. “
Йотова подчерта, че пътят на всяка страна от Западните Балкани към ЕС минава през добрата политика на съседство и на развитие на тези двустранни отношения. Предисторията Незначителното на пръв поглед събитие като една документална изложба всъщност е върхът на един айсберг от неясни отношения между България и Сърбия. Поводът за изложбата е мрачен, но не трябва да бъде забравян.
Преди 100 години на 15-16 май 1917 г., чета, ръководена от сръбския поручик Коста Печанац подлага на огън и меч Босилеградския край. На практика става дума за военно престъпление. Сами си направете извода: първоначално четниците атакуват жп линията Ниш-Скопие при гара Ристовац. Там избиват ранени български и германски войници в санитарна композиция. Жертви падат и бежанци от Македония. След това кръвожадната чета, наброяваща 200-250 души, прониква в довоенните предели на Царство България. Четата навлиза в Босилеградския край и подлага на изтребение и опожаряване селата Горна Любата и Долна Любата. В двете села са заклани и разстреляни 25 души, сред тях и деца. Изнасилени са и няколко жени. Част от жертвите са подложени на жестоки изтезания преди да бъдат убити. Четниците се отдават на плячкосване, грабежи и палежи на къщи. След това „кърваво предястие“, главорезите на Печанац достигат до Босилеград. Там действат по усвоената от тях схема – повсеместен грабеж и палеж. Убити са четирима възрастни, а две деца са изгорени живи в къщите си. Но и това не им стига – четниците се насочват към селата Долна Лисина и Горна Лисина, където също убиват изпречилите се на пътя им селяни, палят много къщи. Българските военни части реагират бавно, отпор на пъклените дела дават въоръжени местни селяни. При първото съприкосновение със сборна рота от Кюстендил четниците бързо отстъпват и се оттеглят във вътрешността на Сърбия.
В резултат на този разбойнически поход са убити 32 души, изгорени 2 деца, унищожено е имуществото на 317 домакинства. Поглеждайки тази мрачна история от един век разстояние, виждаме нерадостен парадокс – единствените, които помнят историята, живеят в Босилеград. И в Белград. В София доскоро Босилеград беше „черна дупка“ в българската външна политика. На 13 април служебният вицепремиер Огнян Герджиков посети Босилеград по покана на движението „ГЛАС“. Той беше първият политик с такъв ранг, посетил Босилеград, от времето на Стефан Стамболов, който, когато е бил тук, все още не е заемал този пост.
Всъщност градските власти, разбирай кмета Владимир Захариев, се борят със зъби и нокти за изместване на фокуса от кланетата, извършени от Печанац. Общината иска вместо на 15 май да се открие паметна плоча на 32-та избити невинни българи, на 1 юни да се открие паметник на абстрактното „историческо помирение“, с който да бъдат почетени загиналите и от двете страни. Защо е необходимо ли? Много просто – така лустросано, „помирението“ цели подмяна на смисъла на отбелязване паметта и съдбата на българските жертви.
Всъщност за облика на Босилеград говорят и имената на „героите“, на които са кръстени двете централни улици – Георги Димитров и Йосип Броз Тито.
Друг факт е, че на метри от паметника на Васил Левски, вдигнат на 3 март 2005 г., се намира друг, отбелязващ „освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“. Без да влизаме в още детайли по „добросъседските“ отношения между България и Сърбия в исторически план, как може да си обясним „безрезервната“ подкрепа на София за европейските очаквания на Белград? Въобще не става и дума за падане в капана на езика на омразата, но пък ясните позиции трябва ясно да се изразяват, защото така се стимулират националните интереси на България.
Защото трябва политиците в София да си задават въпроса как така по отношение на Войводина и живеещите там унгарци сърбите могат да се замислят, а за българите в Западните покрайнини – не могат да имат искания за по-голяма автономия? Да не говорим, че няма безплатни обеди. А за да влезе Белград в европейското семейство, той трябва да намери решение на вътрешните си етнически, политически и регионални проблеми. Едва след това Сърбия ще стигне до прага на Брюксел. Поради което България трябва да излезе от износените външнополитически клишета на двуполюсния свят и категорично да постави въпроса за Западните покрайнини. След като очевидно София и Белград не могат да се разберат в директен диалог, ами да използваме Брюксел. Така и така за съжаление в момента българите в Западните покрайнини са свързани с България само заради „европейските“ паспорти. Т.е., колкото и да е парадоксално, София и Белград действат единодушно – обезлюдяват Западните покрайнини. Сърбите го правят, за да стопят и асимилират българите, т.е. да отстранят проблемите си, а ние – поради безотговорност.
България трябва да знае и да не забравя правото, а и задължението си, да настоява пред Сърбия и европейските институции да се спазват нормите, принципите и ценностите, които да гарантират не само националната идентичност, но и качеството на живот на българите в Сърбия. „Добросъседството“ има реални измерения – българското малцинство в Сърбия за половин век се е стопило от 62 000 жители през 1962 година на 18 500 през 2011, от които, според сръбската статистика, само 13 500 говорят майчин български език. И е време в София политиците да се замислят сериозно – след като България и Сърбия имат да усвояват до 2020 г. 29 млн. евро по програмата за развитие на трансграничното сътрудничество, какво ще отиде в общините с българско население? Просто парите трябва да бъдат контролирани в името на бъдещето ни, а не държавниците да гледат на тях като на трезора на КТБ, нали? Не трябва да сме нито песимисти, нито оптимисти. Да заложим на реализма. А той ще се изрази в нормален и цивилизован двустранен диалог, може би и с посредничеството на Европа. Но това може да стане само когато София престане да се държи като по-малката сестричка на батко Белград и да смуче палеца си с широко ококорени очи, не знаейки дали няма да отнесе поредния шамар.
В КИЦ и в „ГЛАС“ се надяват градските власти на Босилеград да демонстрират здрав разум и да разрешат поставянето на паметната плоча на избитите от четата на Коста Печанац българи преди сто години. Надеждата е паметната плоча да излезе от залата на КИЦ. Процедурата е бюрократична. Искане за разрешение е било внесено в общината от Иван Николов преди две седмици. Но демонстративното отсъствие на кмета Владимир Захариев на откриването на изложбата показва отношението му по въпроса.
Сега е задължение на посолството ни в Белград, и на външно министерство в София да задават редовно на Захариев, който често говори за „майка България“ какво става с паметника на изкланите и избити българи в Босилеград.
