Без категория

8 ноември – Денят на солидарност с Българите от Западните покрайнини

Проф. Лозан Митев

Граждански комитет „Западни покрайнини

 

Вече 102 години от окупацията на Западните покрайнини, превърнала живота   на нашите сънародници от Царибродско, Босилеградско, Кулско и Струмишко в отчаяна и трагичната съдба на насилия, асимилация, унижения и гонения, отдавна е престанала да вълнува сърцата и умовете на обществени, политици, държавници, църковници, учители, интелектуалци- на цялото ни общество. Сякаш става дума за екзотично  рядко срещано непознато население в пустинята Калахари или джунглата на Амазонка, а не за наши събратя насилствено дадени в жертва и разплата като наказание над България след касапницата на Първата световна война.

Винаги на тази дата политиците и държавниците се крият и мълчат по тази жестока рана в нашето национално съзнание, тъй като няма как да застанат достойно пред Българите от двете страни на границата и да обяснят какво направиха в продължение на повече от 8 десетилетия за тяхното опазване и защита. Още повече тези, които по конституция и законите на България, на Европейския съюз от 2008 г., (откакто България става член на Европейския съюз и добива нов правен статут и възможности), съзнателно избягваха да поставят на международно равнище въпроса за човешките права и свободи, за икономическото благосъстояние, за опазване на културната и духовна самоличност на нашите сънародници.

Тези, които се надпреварваха лицемерно и недостойно с невероятна сервилност гръмко да тръбят колко приятелски са взаимоотношения ни с република Сърбия, колко искрено и безрезервно я подкрепяме икономически и политически за нейната кандидатура за Евросъюза, които безвъзмездно работиха със средствата на Българския бюджет да осигурят енергийни преимущества на Сърбия за наша сметка, които покровителстваха сръбската чалга със специални културни и медийни излъчвания и нас по тази тема мълчат. На такъв ден те мълчат, затваряйки очите си за недостойната съдба на нашите сънародници оттатък границата,  за да угодят на своите московски господари и да получат одобрителното и лицемерно признание получавайки сръбски ордени и награди за своята продажност.

Несъмнено, зад тази с нищо необяснима позиция няма как да не се открият нихилистичните корени на комунистическото наследство и съвременното външнополитическо влияния на особения тип русофилски„патриотизъм“, за който много странно грижата за Българските общности се насочи към проблемите на нашите сънародници в Молдова, Украйна, Северна Македония, дори в Англия и САЩ,  а състоянието на демографското прочистване на Българското население в Западните покрайнини от страна на Сърбия (за което алармират вече 20 години общественици и западнопкрайнци), остава глас в пустиня. И всичката тази подигравка с нашето национално достойнство и чест, унижението на нашия държавнически дълг, само защото Сърбия е най-верния и привилегирован съюзник на Москва в геополитическата евразийска ос, се превръща в аксиома на васалното политическо мислене за посттоталитарната псевдопартийно-политическа система в България. Естествено, това е тежко обществено заболяване, което и до днес все още не може да изгради нашия национален имунитет чрез  адекватна външно политическа държавна концепция, в която да се възстановят началата и мястото на България като достоен член на Европейската цивилизация, както Васил Левски мечтаеше за нашето Отечество.

Зловещата машина на обезличаване националната принадлежност на нашите сънародници попадащи в пределите на Сърбия и превръщането им в „прави сърби“, води своето начало от концепцията за последователно завладяване на територии от Османската империя- Моравско, Нишко, Пиротско, Враня и Сурдулицаи системна асимилация на населението от така наречения „български субстрат“ според дефиницията на Илия Гарашанин от 1844 г.. Тази кампания завършва с тържеството на Сърбия в Ньой през 1919 г., където чрез добре организирани манипулации и измами превръща България в основен виновник и подсъдим на Парижката конференция, за да  легитимира морално и юридическия своя завоевателен поход на Изток имащ за цел превръщането на Сърбия в господар на Балканите. Циничното в Сръбската завоевателна акция по време на Парижката конференция (Ньой) през 1919 г.,  е прикриването и оправдаването на претенции за окупиране на територии на България  още на изток по линията: – Арчар, през Петроханския проход, заобикаляйки  западно на 20 км. София, по река Струма до Кулата на юг, става чрез изготвяне на огромен масив от фалшификации за извършени престъпления от страна на Българската армия и държавно управление по време на Първата световна война в Сърбия. Тези обвинения стоят и до днес в прахта на старите и добре прикривани документи заровени в непубликуваната още „Синя книга“ с „доказателства“ за „Българските зверства“. Ако всичко това днес види бял свят, съвременната наука и правни принципи ще бъдат безпощадни в разкриването на този огромен фалшификат, въз основа, на който се легитимира Западнопокрайнския погром. А нашата общественост трябва да поиска осъждането на престъплението срещу България в Ньой.

Скриването на истините за манипулациите в Ньой  и до днес е пример за гузната съвест и отказа от отговорност на това, което може да се характеризира като умишлено криминално престъпление срещу част от Българския народ, които попадайки в Сърбо-Хърватско- Словенското кралство са подложени на безпощадно обезбългаряване в областта Македония, Моравско и Западните покрайнини. Тази политика и до днес е валидна в Сърбия на 21 век. Примерите за налагането на антибългаризма там са постоянни и многобройни, но най-интересното е, че тази масова пропаганда на омраза към България не смущава добронамереното отношение на официалните власти, институции, културния и църковен елит в България. Едва ли някой в София може да си даде сметка какво струват ежедневните неволи на нашите оцелели сънародници, които в 21 век наред с всички стари инструменти за дискриминация, днес са прогонвани икономически и екологично превръщайки Западните краища в отровни полета на минната индустрия и жестока безработица.

Омразата към Българите в Южна Сърбия е фундамент на образователната система, на културния живот, на църковната политика. Пример за това са не само многобройните медийни антибългарски изяви, конгреси, конференции, филми, книги. Поредното последно кощунство срещу Българското население в Западните покрайнини е безпрецедентното решение на православната църква в Сърбия да обяви т.н. „Сурдулишки мъченици“(представяни 2000, 3000, 20 000, 30 000 в различни публикации) като светци на църквата избити от Българската власт. И за да може гаврата да се съсредоточи именно върху окаяните и беззащитни Българи от Западните покрайнини,  Вранският епископ Пахомий специално занесе „икона“ в Босилеградската църква, за да се молят нашите сънародници проклинайки „Българските зверства“, а в училищата се провеждат литературни конкурси на тази тема с ясно възпитателно-идеологическо въздействие.

Историята със сурдулишките „мъченици“ ще се сгромоляса безславно не само от църковно-канонична гледна точка, поради неприлагане на църковните критерии. По важното е друго, че умело поддържания психологически механизъм за насаждане на омраза чрез приписване на едно зверство ще рухне, ако на мястото на модерния шаманизъм дойде истината чрез изява на документите от онази епоха. Но тази опасност за Сърбия е и причината всичко да се крие, защото дори и в просръбската дейност  и„проучване“осъществено от германеца Рудолф Райс(сръбски офицер от генералния щаб, подготвял обвинителните документи срещу Българияна Парижката конференция 1919 г. и член на „независимата международна“ комисия по разследване на Българските зверства по време на Първата световна война), в своя автентичен доклад -„Сурдулица. Доклад представен в управлението на сръбската армия от Рудолф Райс пише следното.(стр 15 на цит източник):

„…И така от моето лично разследване, подкрепено с документи от български източник следва:

1° Българите са убили много хора в Сурдулица. Свидетелите оценяват техния брой на 2 до3 хиляди души.

2° Жертвите в Сурдулица са били от цялата област. Само трима са били от самия град…“

Тоест, доказателствата на Рудолф Райс, които се считат меродавни в Париж през 1919 г. и са  абсолютното основание на сръбската църква и държавна пропагандна машина повече от 100 години са…не неговите проучвания и документирани факти, а „оценки“ на неназовани свидетели, което в правно отношение е нонсенс и това е било ясно както на Райс, така и на сръбските власти.  Ето това е доказателството, а други научно и правно събрани сведения, документи и доказателства просто няма. Става дума за една съзнателно поддържана митология на омразата, за която след поредното влошаване на Българо-Сръбските отношения през 20-те години и поредния опит на вече кралска Югославия за поглъщането на България в Сръбския свят (1923-1934 г.), се изгражда мемориала костница в Сурдулица, но….чрез събиране на тленни останки на жертви през Първата световна война от цяла Сърбия и то предимно от Австрийския фронт, за да се доразвие създадената антибългарска легенда.

Поради голямото невежество в България по въпросите на Сръбската антибългарска политика и масираната  апологетика на русофилията и сърбоманията пропагандиращи Българо-Сръбското политическо братство и приятелство, е редно да се даде пояснение защо на сръбската антибългарска пропаганда толкова е нужна Сурдулица.

След 1878 г. албанското население в Сурдулица е прогонено, а на негово място се заселват сръбски колонисти, които подлагат местните Българи на пълна асимилация. Именно тези колонисти изграждат стратегическия антибългарски пост на това населено място. Там се съсредоточават всичките военни, политически, образователни и църковни емисари за решаващата битка с Българската екзархия и Българщината в Македония до 1912 г. Така традиционно Сурдулица става символ на антибългаризма от тогава до днес, а за да бъде опазван този символ, той трябва да се поддържа с огъня на митологемите на омразата.

Днес Българското население в Западните покрайнини е пред изчезване. Отказът на България да съсредоточи Европейското внимание и средства за създаване на икономика на местното население, който сякаш е съгласуван с нежеланието на Сърбия да се създава поминък на местното население, съчетано с отсъствието на мащабна програма и стратегия в правно, социално-културно и хуманитарно отношение на България към нашите сънародници от Западните покрайнини, обрича тези хора да са безпомощни и  без родина майка.  А с това се обяснява тяхната съвременна трагедия и отчаяние.

В далечната 1923 г. из средите на прокудениците от Западните покрайнини, в условията на несгоди и материална бедност бе създаде Комитета „Западни покрайнини“ като единствената обществено родолюбива опора и надежда, че ще дойде време Черната граница разделяща родни братя  сестри да падне и отново да заживеем заедно свободни. В онези смутни години на общи нещастия солидарността с Българите от Западните покрайнини се превръща в част от духовния и културен живот на цялото общество. Няма нито един човек и в най-затънтеното село на България, който да не споделя болката и привързаността си към нашите сънародници оттатък границата, защото тогава имаше истинско родолюбие, морал и съзнание за единство на нашия народ. Да не знаеш за Западнопокрайнската голгота беше немислимо и безчовечно.

Денят на Западните покрайнини и до днес е зов за солидарност и съвест, зов за съчувствие и човечност на Българите от свободните краища, но този зов остава глас в пустиня и повикът остава да кънти само сред обезлюдените села и запустелите Западнопокрайнски гробища.

На 8 ноември – Архангелова Задушница, нека да си спомним за тези истински мъченици на Българщината, които останаха не по своя вина и желание без Отечество, които за тези 102 години показаха истински трагичен героизъм на Българския дух в условията на лишения, мъки и жертва в името на България. Поклон пред делото и саможертвата им!

На 8 ноември 2022 г., от 17.30 ч. в Храма Света София ще се отслужи молебен и поднасяне на венец пред Вечния огън в знак на признателност и уважение към делото и жертвите на Западнопокрайнските дейци и наши сънародници, които не предадоха Българската си самоличност.

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Подобни новини

Back to top button
>