Георги Стойков Раковски е един от най-великите синове на българския народ, а в новата българска история името му е записано със златни букви. Той е един от апостолите на славната епоха на българското Възраждане. Родният му Котел е дал на България голяма част от дейците на тази епоха. През 1857 г. той с гордост пише за своя роден град: „Наш Котел после падения болгарского царства е дал първия зраци просветления в България!”.
Раковски е роден през април 1821 г. в град Котел в заможно семейство. Той учи в килийното училище на Котел и в елино-българското училище на Райно Попович в Карлово. През 1837 г. баща му го отвежда в Цариград и го записва в едно от най-известните гръцки светски училища – „Великата народна школа” в Куручешме (Ксирокрини), днес част от града. В училището се изучават физика, химия, астрономия, математика, философия, богословие, риторика, поетика, древните класици Херодот, Ксенофонт, Тукидит, Демостен. Преподават се гръцки, латински и френски език. По искане на настойника му, княз Стефан Богориди, Раковски изучава и арабски и персийски език.
От пролетта на 1841 г. той напуска училището и се присъединява към освободителното движение на българите в гр. Браила, Влашко. Раковски е един от ръководителите на Втория Браилски бунт, който е добре подготвен от българи и гърци. В разкриването на движението си сътрудничат руските и османски власти, а потушаването е дело на полицията и войската на васалното Влашко княжество. Раковски е заловен и съдът в Букурещ го осъжда на смърт, но като гръцки гражданин е предаден на гръцките власти. Дипломатическите представители на Кралство Гърция, за да спасят Раковски от преследване, го изпращат във Франция. Престоят от година и половина в тази държава той използва за овладяване на френски език и обогатяване на своето образование.
Обхванат от носталгия, в края на 1843 г. Раковски се завръща в Котел. Наклеветени от местни гъркомани и туркофили, Раковски и баща му са арестувани и хвърлени в Цариградския затвор Топхане. При тригодишния престой в затвора Раковски получава практически познания по османското право. След излизането си от затвора започва адвокатска практика. Раковски се изявява като добър адвокат и за кратко време събира пари да изплати бащините си и своите дългове, натрупани около съдебните дела и освобождаването от затвора. По повод на фермана от 1849 г. за изграждането на български православен храм в Цариград той се радва, че най-сетне в официален държавен документ е признато съществуването на българите като отделен народ в империята. Но за него постигането на самостоятелна българска църква е само етап от борбата за национално освобождение.
Поредната руско-турска, прераснала в Източна (Кримска) война 1853-1856 г., събужда надеждите на българите за освобождение. Раковски с група съмишленици създава „Тайно общество”, което да организира българите в подкрепа на руското настъпление. Чрез приятелството си с османски държавници, Раковски като знаещ много чужди езици (турски, гръцки, френски, сръбски, румънски, ползва немски и други езици) получава назначение, главен преводач в щаба на Османската дунавска армия. Високата длъжност му позволява свободно пътуване и възможност да се свърже с руското военно командване във Влашко. Но дейността му е разкрита и той е арестуван. При конвоирането му към Цариград Раковски успява да избяга. За да не бъде заловен, в края на 1854 г. напуска Котел и в началото на 1855 г. пристига във Влашко.
Започва нов период в живота на Раковски, в емиграция, „с перо и сабя” изцяло отдаден на борбата за освобождение на България. През юни 1856 г. пристига в Белград, но след едномесечен престой, преценява условията като неподходящи за дейността, която възнамерява да извършва. Установява се в Нови Сад, който по това време е център на сръбския литературен и политически живот, но е в държавните граници на Хабсбургската империя. Влиза във връзка с Данило Медакович, в печатницата на който излиза първият печатен труд на Раковски – „Предвестник Горскаго пътника”. С помощта на Медакович започва да редактира първия български емигрантски политически вестник „Българска дневница”. Обсъжда проект за едно българско общество, което да издава учебници за българските училища, вестник, списание и разни книги, и което „с времето да се превърне в „Дружество за словестности” гдето да боравят всички учени българи”. Когато брой 19 на „Българска дневница” е набран, Раковски е арестуван от австрийските власти. За 16 месеца престой в Нови Сад, Раковски успява да извърши огромна интелектуална и организационна дейност.
В края на 1857 г. Раковски се завръща във Влашко, посрещнат радушно от българите в Галац, но и тук османските и австрийските власти не го оставят на мира. Той решава да отиде в Русия и в края на март 1858 г. се установява в Одеса, където има многобройна българска колония. Раковски е приет добре от българите, но надеждите му да издава вестници не се оправдават. През 1858 г. той написва своя първи „План за освобождението на България” и се отдава на научна книжовна дейност. Написва и издава през 1859 г. „Показалец или ръководство, как да ся изисквът и издирят най-стари чърти нашего бития, язика, народопоколения, стараго ни правления, славнаго ни прошествия и проч.” Това е капитален труд, с който Раковски се утвърждава не само като голям родолюбец, но и като учен. Тъй като руската цензура създава пречки за издаването на трудовете му, Раковски се отправя към Сърбия. В началото на март 1860 г. той пристига в Белград с намерение да се занимава с революционна, журналистическа и книжовна дейност. През първите пет месеца от пребиваването си успява да издаде повечето от готовите си трудове. Спечелва благоразположението на княз Милош Обренович, Раковски започва да издава вестник „Дунавски лебед”, който излиза от 1 септември 1860 до 24 декември 1961 г. Вестникът слага начало на нова епоха в развитие на българското общество и култура, особено за национално-освободителното движение. Поместват се материали, свързани с историята, политиката, фолклора, литературата. От брой 16-ти вестникът започва да излиза и на френски език. През 1861 г. Раковски съставя своя втори „План за освобождение на България” и започва подготовка за неговото осъществяване. Формира въоръжен отряд, полк, който Раковски нарича „Българска легия”. Чрез в.”Дунавски лебед” и стотици писма той призовава към подготовка на въстание и постъпване в Легията. Откликват българската революционна емиграция във Влашко и млади родолюбци от българските земи. Броят на записаните достига 600 души, сред които личат имената на Васил Левски, Стефан Караджа, Христо Иванов Големия, Васил Друмев, Иван Кършовски и пр. В Белград са прославените воеводи Илю Марков, Иван Кулин, Цеко Петков, Панайот Хитов, Спиро Джеров, Христо Македонски, Филип Тотю и др. На 3 юни 1862 г. избухват сражения между османския гарнизон в Белград и сръбската полиция. Цялата българска легия взема активно участие в сраженията, и макар че не всички бойци имат пушки, те показват голяма храброст. Очаквайки война между Сърбия и Османската империя, Раковски написва пламенна прокламация: „Мили братя българи!…Ставайте братя на оръжие мало и голямо за наща мила свобода и независимост…Нека никой не мисли, че свободата се добива без кръв и скъпоценни жертви. Нека никой не чака от друг да го освободи. Наща свобода от друг не зависи…” Съставено е „Привременно българско началство”, но войната между Сърбия и Османската империя е осуетена от Англия и Австрия, а Легията разпусната.
Разпускането на Легията не отчайва Раковски. Тя е школа за дейците на българското национално-освободително движение.Раковски продължава да сътрудничи на сръбското правителство и се нагърбва с дипломатическа мисия за единодействие на балканските държави срещу Османската империя. Посещава Цетине, столицата на Черна Гора, където е добре приет, а през март 1863 г. е в Атина, Гърция. При преговорите с гръцки политици и държавници Раковски разбира, че страната не е готова за съюзни действия. Той узнава, че са водени разговори между Гърция и Сърбия за подялба на изконни български земи в Македония. След редица прояви на нелоялност към българските интереси от някои сръбски среди, включително княза и неговия министър Илия Гарашанин, Раковски е разочарован и напуска страната.
През август 1863 г. той пристига в Букурещ и започва активна дейност сред българската емиграция в обединилите се княжества Влашко и Молдова с ново име – Румъния. Раковски бързо успява да се сближи с румънски политици и държавници, включително с княз Александър Куза. Румънското ръководство решава да действа задружно с българите срещу Османската империя. С български и румънски средства Раковски започва да издава вестник „Будущность-Vitorulu” на български и румънски език. По това време в Румъния се води борба между консерваторите, начело с едрите земевладелци и църквата, и либералите начело с видни общественици, княз Куза и министъра Когалничану. Раковски застава на страната на либералите, но позицията му не се приема от богатите българи, които подкрепят консерваторите. Обединени в организацията „Добродетелна дружина”, те не приемат схващанията му за начина и пътищата за освобождение на България. Добродетелната дружина очаква освобождение от Руската империя и не одобрява революционните идеи на Раковски. Богатите българи оттеглят своята поддръжка и в.”Будущность” спира. През 1866 г. консервативните сили в Румъния извършват преврат и свалят княз Куза. Османската империя не одобрява акта, станал без нейно съгласие и съсредоточава войски за да се намеси в събитията. Новите управляващи се обръщат към Раковски да организира българите за борба срещу турците. Той поставя условия, които румънските власти не приемат и го заставят да напусне Румъния. По това време Раковски вече е сериозно болен от туберкулоза. Той отива в Русия, първоначално в с. Кубей, Бесарабия след това в Киприановския манастир до Кишинев и през пролетта се установява в Одеса. Руските власти му издават паспорт, но полицията го следи, защото неговите национално-освободителни идеи са неприемливи за империята. Макар тежко болен Раковски се опитва да убеди богатите българи в Одеса да подкрепят организирането и въоръжаването на чети, които да преминават в България.
Прекратяването на напрежението между Румъния и Османската империя, отменя преследването на Раковски и той се връща в Букурещ. Българската емиграция е разделена политически и тежко болният Раковски се заема с обединение на „младите” – най-революционно настроеното крило на емиграцията и „старите” – Добродетелната дружина. Той създава организация на революционното действие „Върховно народно българско тайно гражданско началство”. За добрата подготовка и ръководство на четите Раковски изработва „Привременен закон за народните горски чети за 1867 л-то”. Той е убеден привърженик на революционната борба, но иска да се вземат всички необходими мерки за добра подготовка. Колкото Раковски е импулсивен в научните си занимания, толкова е внимателен, разсъдлив и сдържан тогава, когато действията му засягат народните интереси, борбата на българите за свобода.
Раковски успява да намери време да окаже морална подкрепа на бесарабските българи в усилията да изградят и развиват Болградската гимназия. Голям е неговият принос за организирането на българите в Одеса, така че те се превръщат в опора както на просветното така и на революционното дело за освобождението на отечеството.
Раковски ни е оставил светъл пример как може и трябва да се служи на род и родина и в чужбина.
На 9 (21) октомври 1867 г., сломен от тежката болест, неуморимият Раковски, посветил живота си на борбата за просвещение и освобождение на българите, умира. Българите загубват идеолог на националната революция, поет и писател, историк, публицист, филолог, етнограф, дипломат и държавник.
Народният поет Иван Вазов е издигнал паметник на Раковски в стихове:
Нищо невъзможно за теб не оста
Ти даваше образ на всяка мечта
И ту с перо остро, ту с гореща реч
Надеждата сейше на близ и далеч
Мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
Поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба:
всичко ти бе вкупом за една борба,
Исторйята има да се позамисли
Към кой лик безсмъртен тебе да причисли.
Йордан Колев
