144-та годишнина от гибелта на Васил Левски беше отбелязана в Босилеград, в Западните покрайнини, предаде специалният пратеник на БГНЕС Пламен Йотински. Пред паметника на Апостола, открит тук през 2005 г., се беше събрало множество от стотина души. От Белград беше пристигнал посланикът Радко Влайков, тук беше и генералния консул в Ниш Едвин Сугарев. За събитието бяха дошли представители на Столична община. Един час преди да започне официално събитието венец пред паметника на Левски беше положен от Драголюб Иванов, председател на Демократичния съюз на българите (ДСБ) и Димитър Димитров. От организаторите от посолството ни имаха въпроси към тях защо го правят преди церемонията. „Бойкотираме. Защото организацията ни не беше включена в списъка на поканените участници в мероприятието“, каза пред репортер на БГНЕС Димитър Димитров. Посланик Влайков прочете пред присъстващите обръщение от президента на България Румен Радев. Държавният ни глава припомни на множеството думите на Апостола: „Всичките неразбории, зависти, укори, които произлизат повечето от глупостта, са причина за разделението на един народ“. Представителка на администрацията на вицепрезидента Илиана Йотова прочете нейното мнение във връзка с годишнината от гибелта на Апостола и пожеланията към българите от Босилеград. Кметът на Босилеград Владимир Захариев обясни светлите страни от живота на жителите на управлявания от него град, но като че ли пропусна фактите, които всъщност отговарят на мрачното време, с което небето на Босилеград гледаше към събралите се пред паметника. Захариев обясни за добрите дела, извършени и от страна на „Република Сърбия, и на Майка България“. Сред тях съзря превеждането най-сетне на учебници на български за децата на сънародниците ни тук, както и удоволствието на босилеградчани да ползват услугите на ВМА в София. Посланик Влайков отбеляза плюсовете в стореното и от двете държави, но не пропусна и някои минуси. На фона на „сътрудничеството“ между София и Белград за настоящето и бъдещето на българите от Босилеград. В същото време не е за изпускане факта, че до 1987 г. образованието на всички деца е било на български, а сърбохърватският е бил изучаван като език на културната среда. Днес единици деца и техните родители се осмеляват да се обявят за българи и подрастващите да искат да учат на български. Все пак посланикът отчете, че предстои още доста работа. Малобройното множество беше оградено с вниманието на сръбската полиция – седем или осем полицейски автомобили бяха паркирани на улицата и униформените бдяха за спокойствието, макар че то беше гарантирано от присъстващите. С изчерпването на официалните представители започнаха да звучат и по-реалистични оценки за положението на българите в Босилеград. В обръщението си председателят на ЦИК Иван Николов обърна внимание на факта, че „не можеш да стоиш пред Левски, а децата да не знаят кой е той. Още повече, да не знаят майчиния си език и историята. Не можеш да стоиш пред Левски, а да не уважаваш националните и демократични ценности, да не зачиташ свободата на словото и правата на човека“. Проф. Лозан Митев, председател на Гражданския комитет „Западни покрайнини“ вижда така положението в Босилеград: “Днес хората са изпокрити в своите къщи и тайно – изпълнени със страх, очакват от медиите и интернет да разберат това, което става тук. Даваме ли си сметка защо? Това ли трябва да е съдбата на българите тук?“. Що се отнася до “светлото бъдеще“ на българите в Цариброд, професорът лаконично, но ясно го определи с думите: „Днес едничката надежда на хората тук е бягството от собствената им земя, и именно върху това трябва да се замислят всички, които – ако не познават човеколюбието и не ценят достойнството на личността, то поне са длъжни да спазват законите на цивилизоваността, за които бе дадена жертвата на Апостола. “ Всъщност 144 г. от гибелта на Апостола и 12 г. след издигането на паметника , Апостолът продължава да чака в Босилеград София да прогледне за действителността в Западните покрайнини. И се налага управляващите в България да разберат и друга негова мъдрост: „За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все (за)едно да вървим, ако ще бъдем хора”. Е, кривиците са и от двете страни на Ньойската граница. Но ако България не каже на Белград какво трябва да направят „братята сърби“ за пълноправния живот на българите в Западните покрайнини и цяла Сърбия, сръбски скоро няма да започне да звучи в общоевропейската политика. В противен случай стигаме до факта, че плахата българска политика през десетилетията и изместването на националните интереси за сметка на идеологеми като за „братство”, „славянство” и „мост на сътрудничество” разочароват и огорчават не само българското малцинство, но и превръщат България в незначителен и слаб фактор в региона. А ако България не започне да разсъждава стратегически, ще отслаби още повече и без това слабите си позиции като европейски партньор. /БГНЕС
Ваши превъзходителства,
Уважаеми дами и господа скъпи гости, съграждани!
Днес отбелязваме 144 години от гибелта на Апостола на свободата и 12 години от откриването на неговият бюст-паметник в Босилеград. Образът на Левски трябваше да ни служи като опора и предупреждение за това кои сме, какви сме и накъде отиваме. Мисията на този паметник тук не е само да овековечи името и делото на Левски, а да бъде морален коректив с който да се съизмерваме, сравняваме и да се учим на свобода, демокрация, честност, патриотизъм и човеколюбие. Оказа се, че това е много по-трудно отколкото очаквахме.
144 години духът на Левски вълнува съзнанието на българите. 12 години от откриването на този паметник, Левски смущава нечистата съвест на тираните по убеждение и на робите по душа. Да стоиш пред този паметник, да бъдеш почитател и последовател на Левски трябват не само мъжество и сила, но преди всичко чест, себеуважение и достойнство.
Смъртта на Левски възкреси България от петвековното робство.
Неговият паметник в Босилеград 12 години се мъчи да възкреси съвестта на блудните синове на майка България.
Да почиташ Левски не е само да се поклониш и да сложиш едно цвете пред неговия паметник, а да осъзнаеш величието му и да се водиш от него. Не можеш да се кланяш пред Левски, а да не служиш на целите и идеалите за които той даде живота си за да я има България днес.
Не можеш да стоиш пред Левски, а децата да не знаят кой е той. Още повече, да не знаят майчиният си език и историята. Не можеш да стоиш пред Левски, а да не уважаваш националните и демократични ценности, да не зачиташ свободата на словото и правата на човека.
В крайна сметка Левски винаги побеждава във времето. Ако искаме да сме честни към него и към себе си, трябва непрекъснато да си задаваме въпроса какво би ни казал и в какво би ни упрекнал той днес, когато децата на Босилеград масово го напускат търсейки по-добри места за живот. Със сигурност би ни упрекнал за разделението, омразата и злобата която отрови взаимоотношенията ни и ни изправи едни срещу други. Със сигурност би ни посъветвал да си кажем кривиците, да се поправим и да вървим напред.
Трябва да го разберем и да го послушаме. Трябва да се освободим от сенките на миналото и да премахнем всичко което ни изправя едни срещу други.
Недопустимо е, на една крачка от паметника на Левски да се чества „Ден на освобождението на Босилеград от българска фашистка окупация“. Това не само противоречи на историческите факти, не само е обидно за здравият разум, това ни разделя в името на имперският принцип „скарай и владей“.
Недопустимо е в центъра на Босилеград все още да се кръстосват улици с имената на Георги Димитров и Маршал Тито. Единият, Генерален секретар на Коминтерна и поддръжник на Македонизма в Пиринския край, а другият, автор на „Кървавия Божич” отговорен за смъртта на 23 000 българи в Охрид и Преспа през 1945 година и за страданията на други 130 000 българи от Македония и Западните покрайнини които са изселени, изгонени, преследвани и изпращани в концлагерите на Титова Югославия.
Недопустимо е паметникът на Левски да стои на улица Георги Димитров. Това са диаметрално противоположни величини които взаимно се оспорват и отричат. Ние не можем да учим децата едновременно да служат на Бога и на мамона. Левски не бива да се злоупотребява за нашето разделение на патриоти и предатели, той трябва да бъде програма за нашето обединение. Само като почитатели и последователи на Левски ние ще бъдем уважавани в София, Белград и Брюксел. Само тогава ще спечелим моралното право да искаме помощ и подкрепа за спасяването на този град. От нас зависи дали ще можем да се издигнем на нужната висота и дали българо-сръбските отношения ще станат наистина добросъседски и приятелски.
Затова е нужно изхождайки от делото на Левски ние самите да се помирим, за да можем да дадем принос за помирението между българи и сърби. Така, както Левски е дал своя принос за освобождението на българи и сърби от Турско робство. Съжалявам, че пред неговият паметник и днес няма сръбско присъствие.
Историческата дистанция е вече достатъчно голяма: измина повече от един век от Балканските и от Първата световна война. През май навършват 100 години от опожаряването на Босилеград, след две години ще станат 100 години от подписването на Ньойският диктат. Тия годишнини са повод, ние, българи и сърби отново да прочетем и преосмислим историята си, да почетем и да отбележим паметта на жертвите, да осъзнаем грешките, да си подадем ръка за помирение и да си простим в името на мира, сигурността и бъдещето. Това е тежък и труден път, но е единствен и няма друг. Европейските народи вече са го извървели, трябва да го извървим и ние. През 1984г. тогавашният германски канцлер Хелмут Кол и френският президент Франсоа Митеран си подават ръка пред гробищата на Вердюн където през 1916 година се проливат реки от кръв – загинали са над 250 000 души. С този жест започва създаването на обединена Европа. Такъв жест трябва да направим и ние за омиротворяването на Балканите. Това не значи да забравим историята си. Това значи историческите факти да се интерпретират спокойно и многостранно, без митове, без преекспонирана национална слава и прикрита ненавист.
Само тогава ще имаме моралното право да стоим пред този паметник и да се гордеем с името и делото на Левски.
- 02. 2017г.
