Във фокуса

ИМАМ ЕДНА МЕЧТА… или Планът „Стоянчов”

Въпросът за Западните покрайнини е комплексен и сложен и не може да се обясни в една статия. Но моите намерения са други. Искам с прости думи накратко да изложа вижданията си, как животът тук да стане по-удобен и по-поносим, а Западните покрайнини да се превърнат в нормално място за живеене.

Логично е да тръгнем от Ньойския договор, подписан в 1919г. Този договор променя съдбата на десетки хиляди българи и прекроява естествени граници. Аз не искам границите да се прекрояват, а да се топят и да представляват само едно географско понятие.

Лично считам, че в днешни условия Ньойският договор е невалиден по простата причина, че един от субектите на този договор не съществува. Не съществува Държавата Сърби, Хървати и Словенци, не съществува и нейната наследница Югославия с всичките ѝ метаморфози. Даже с разпадането на държавната общност Сърбия и Черна гора Западните покрайнини са незаконно в държавните граници на Сърбия. Но да спрем дотук! Не искам да наливам масло в огъня и да будя тези, които не могат да се събудят. Територията си е там, където е. Но не е ли логично, щом е дадена на сърби, хървати, словенци, днес държавите Хърватия и Словения да имат екстериториален контрол под формата на кондоминиум на тази територия, както Франция, Англия, Дания, Русия и други държави по света контролират определени територии извън собствените си граници.

Другият вариант е Западните покрайнини да станат безмитна зона на Тримеждието между България, Сърбия и Македония.

Трети вариант е Сърбия, като държава, която притежава Западните покрайнини, всяка година в Босилеград и Цариброд да открива поне по 100 реални работни места в икономиката на тези две общини. Жизнено важно е да се откриват нови екологични производства до пълно ликвидиране на безработицата.

За да се подобри инфраструктурата на Босилеградска и Царибродска община, Сърбия трябва да асфалтира годишно по 50км. регионални пътища в тези общини. Всяко село да има водопроводна мрежа с питейна вода. На всеки, който иска да се занимава със селско стопанство, държавата да дава поне по 200 евро субсидия на хектар обработваема площ. За всяка овца, коза и друг дребен добитък собственикът да получава по 20 евро на глава, а за едър добитък – по 100 евро годишна субсидия на глава. Всяка новосъздадена фирма, чиято дейност е на територията на Босилеградска и Царибродска община, трябва да бъде освободена от всички такси за срок от една година.

На всеки пенсионер, който живее във вътрешността на Сърбия, а е от Западните покрайнини, и изрази желание да се върне на бащиното си огнище, би следвало да му се увеличи пенсията със 100 евро на месец.

За удобството и стимула на бизнеса в Босилеградска община е необходимо да се открие терминал на ГПП „Рибарци” за минаване на товарен транспорт. Откриване на нов ГПП на местността Славче при село Извор е належащо, за да се възобнови старият търговски път Босилеград – Земен – Радомир – София.

Село Извор да трябва да стане етноцентър, тъй като той е първият околийски център на Краището след Освобождението на България от турско робство. Тук се намира най-голямата църква в Краището, построена през 1834г. с внушителните размери 36 х 19,5м. Тук е и първото килийно училище, построено през 1833г., както и  гражданско училище, построено през 1901г. Затова е необходимо да се запази типичната възрожденска архитектура на селото.

За всяко новородено дете държавата трябва да дава възнаграждение по 2 000 евро. За всяко следващо дете възнагражденията да растат с по 1000 евро. Така за второ дете родителите да получават 3 000, а за трето дете – 4 000 евро. Детските надбавки да бъдат по 100 евро на дете, при условие, че родителите имат поне основно образование. Майчинството трябва да бъде 2 години за дете и да се признава за трудов стаж. За подкрепа на самотните майки също трябва да се помисли сериозно.

От политическо-административна гледна точка българското малцинства трябва да бъде в две основни общини – Босилеградска и Царибродска. Да се анулира административното деление от 60-те години на миналия век, когато определени села с българско население са разхвърляни в Сурдулишка, Бабушнишка и Пиротска община.

Задължително е българското национално малцинство да бъде една избирателна единица и да има „свободен стол” в сръбската скупщина, т.е. малцинството да има непременно свой представител, плюс представител, избран с пряко гласуване от населението.

Образованието от детската градина до Средното училище трябва да бъде задължително на майчин български език.

Женските фамилни имена да бъдат изписани в унисон с българската именна система.

Всички топоними, названия на фирми и улици да бъдат изписани двуезично – на български и сръбски.

Време е на сегашен Димитровград да бъде върнато вековното му име Цариброд.

Църквата и църковните дела в Западните покрайнини трябва да бъдат под диоцеза на Българската православна църква.

Необходима е пълна защита на културно-историческото наследство, включително изграждане на нови културно-исторически паметници, свързани с българската история и култура.

При избори за членове на Националния съвет на българското малцинство редно е същите да се избират само от организации и политически партии, които в своето име, устав и статут защитават интересите на българското малцинство.

Република България, като държава майка, трябва да изпълни също някои изисквания. Задължително възстановяване на българското гражданство на българите в Западните покрайнини, родени в периода от 1941 до 1944г., а за останалите – по избор. Всички имоти, разделени с границата от Ньойския договор, е справедливо да бъдат върнати на собствениците им за свободно ползване. Наложителен е ефирен достъп до българските телевизии и интернет, както и спешно засилване на сигнала на българските мобилни оператори за свободна комуникация с България без роуминг. Атрактивно, но и необходимо е създаването на локален мобилен оператор до 20 км. от двете страни на границата по занижени тарифи.

За да има подкрепа на Сърбия за ЕС, от страна на България, Сърбия трябва да изпълни изброените дотук условия. Те могат да бъдат рамка за разрешаване на магичния възел на сиромашията в Западните покрайнини.

06.02.2018г.                                                              Радко Стоянчов

 

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Подобни новини

Back to top button
>