Изборът за четническия войвода Томислав Николич най-добре отразява разбиранията, народопсихологията, волята и културния модел на сръбския народ.
За резултатите от изборите в Сърбия, за положението и предизвикателствата пред Сърбия и българското малцинство в Западните покрайнини, говорим с Иван Николов, председател на българския Културно-информационен център в Босилеград
-Г-н Николов, след изборите в Сърбия преговорите за формиране на правителството се проточиха. Промени ли се нещо в Сърбия и в Босилеград в сравнение с времето преди изборите?
-Не само че нищо не се е променило, нищо не се е променило и в сравнение с времето на режима на Милошевич.Тогава поне имаше надежда, че нещо може да се промени, имаше съпротива, имаше желание и борба за промени. Днес разочарованието и апатията са всеобщи. След национал-социалистът Милошевич, Сърбия си избра един демократ-националист Борис Тадич. След неговия провал тя се върна назад и избра един радикал-демократ Томислав Николич и реабилитира наследника на Милошевич социалистът Ивица Дачич. Всичките заедно, както и да си разменят местата, остават последователни привърженици на великосръбския национализъм който е фатален не само за малцинствата, но и за целия сръбски народ. Както виждате, в сръбския парламент отново се събраха същите лидери. Още по-лошо е това, че в техните ръце е концентрирана цялата законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Прокуратурата работи на СМС, съдиите са зависими от службите за държавна сигурност и партиите които ги назначават, всички контролни механизми бяха унищожени и подчинени на центъра около кабинета на Борис Тадич. Този тоталитарен механизъм който се утвърди по времето на Тадич днес върна Сърбия далече назад във времето! 12 години след Милошевич, Сърбия отново има една също толкова неуспешна, но много по- безотговорна и несменяема власт. Въпреки безработицата, инфлацията, външния дълг който достигна 45% от вътрешния бруто-продукт и въпреки че страната е изправена пред фалит. И разбира се, въпреки че етническите проблеми се изострят още повече.
-Но това е изборът който направи сръбския народ и неговата воля не подлежи на коментиране!?
-Всичко подлежи на коментиране. Изборът за радикалния четнически войвода Томислав Николич най-добре отразява разбиранията , народопсихологията, волята и културния модел на сръбския народ. Този модел непрекъснато пресъздава своите тирани. След Милошевич, сръбската система си отгледа „другия Милошевич“, Борис Тадич, който, разбира се, не можеше да изпълни очакването „и Косово и Европа“, просто защото едното изключва другото. В крайна сметка, резултатът бе – нито Косово, нито Европа. Сръбските граждани гласуваха срещу него, въпреки че той все пак е европейски ориентиран! Те избраха един консервативен, великосръбски националист който няма как да намери общ език с европейските политици. Сега някои се учудват, че Николич дава изявления от типа „Вуковар е сръбски град“, „В Сребреница не е имало геноцид“ и пр. Няма нищо учудващо – това е неговата политическа философия. Промени няма, но отговорността за това е изцяло на досегашните управляващи. Те не желаеха и не искаха да има промени.
-А дали сръбския народ иска промени?
-Сръбското общество е консервативно общество и то предпочита консервативни политици. Но и да искаше промени – нямаше избор. Защото, за да избираш, трябва да имаш поне две различни алтернативи на управление, поне двама различни лидери. Нямаше. Гражданите на Сърбия имаха само една възможност – да гласуват за проправителствените партии, защото единствения шанс да получат някаква работа е само в държавната администрация. Те имаха интерес да гласуват за статуквото, защото иначе рискуваха да останат и без тая държавна работа ако някой друг дойдеше на власт. И никой не се запита докога тази система може да издържи, всички разсъждаваха по принципа – дай каквото дадеш. Другите, опозиционни партии, които по един или друг начин са зависими от управляващата, на практика работят за нея, и то не за друго, а за да й продадат гласовете си за някакви партийни или лични облаги. Не можеш да бъдеш опозиция и същевременно да си част от властта, от държавната администрация. В Сърбия няма нито една модерна опозиционна партия като контрапункт, като алтернатива – всички са част от управляващата свита. А старите, социалистически, великосръбски и консервативни партии вече не стават за опозиция – те загубиха битката си. Те не само че не могат да бъдат носители на промени и да дърпат напред, но даже укрепват управляващите и дърпат назад. Тия избори потвърдиха, че властта в Сърбия, както и по времето на Милошевич, не може съществено да се промени на избори, защото тя владее и контролира избирателния процес.
-Всичките обаче са съгласни, че спасителния пояс за Сърбия е членството в Европейския съюз. След получаването на кандидатурата, дали тази власт може да изпълни условията за пълноправно членство в ЕС?
-Кандидатурата бе подарена с цел да се запази и насърчи демократичния процес в Сърбия. Тази кандидатура не бе заслужена. Още повече, тя не беше и желана от сръбските политици. Въпреки привидната им европейска реторика, на вътрешен план Сърбия не прави нищо за да се приближи до европейските изисквания за еврочленство. Сръбските политици, притиснати от огромни вътрешни проблеми са заинтересовани само да бръкнат с две ръце в еврофондовете, но не си задават въпроса колко пари Сърбия трябва да внесе в тия фондове. Никой не иска да направи реформите които биха могли да превърнат Сърбия в демократична, правова и уредена европейска държава. Всички са заинтересовани от европейския стандарт, но не и от общественото устройство, правилата и принципите които са довели до него. И не е точно, че антиевропейските настроения в Сърбия са заради загубата на Косово или Република Сръбска. Не, те са заради това, че еврочленството застрашава неограничената власт на престъпните групировки. Те са наясно, че в една европейски страна тяхното място е в затвора и затова не позволяват Сърбия да стане европейска държава защото тогава ще бъде свършено с тях! Така проблемите се трупат, подклаждат и полека се пренасят на етнически план където вече следват една друга логика – логиката на дезинтеграцията.
– Тази логика на дезинтеграцията, за която вие често говорите, противоречи на съвременните европейски процеси – логиката на евроинтеграцията. Как си обяснявате това разминаване на Сърбия със съвременна Европа?
– Тази логика не я разбират много хора, но за самата логика това няма значение. Те не разбираха и защо Югославия се разпада, но това не попречи на нейното разпадане. Вижте, държавата е прекалено сериозно нещо и тя не може да се гради на фалшиви основи – с фалшифицирана история и култура, с окупация на чужди територии и асимилация на чужди народи и малцинства, с някаква импровизирана демокрация и пр. Първо, съвременна Европа не е изградена с окупация на чужди територии и асимилация на чужди народи и малцинства, а със споделяне на общи демократични принципи и културни ценности. И второ, има един исторически принцип според който всички насилствено създадени държавни формирования в условия на свобода и демокрация се разпадат, както и насила разделените настояват да се обединят. Това произлиза от самата същност на демократичния процес. Примери колкото щете – от разпадането на антична Македония, Османската империя, Австроунгария, Съветския съюз, Югославия, Чехословакия, до обединението на Германия. И колкото по-дълбоко проникват демократизиращите процеси, дезинтеграцията все повече се разраства. Защото демократизацията, вечния човешки стремеж към свобода, постепенно разгражда военно-полицейския механизъм който в продължение на целия 20 век държеше в подчинение югославските народи и малцинства, но и самия сръбски народ. Ето, това е основната причина за разминаването на Сърбия със съвременна Европа. Сръбските политици не си дават сметка, че борбата за демокрация е неделима част от борбата за държавата а не обратно.
-Демократичния съюз на българите в Босилеград в последния момент излезе от изборите и претърпя катастрофална загуба. Даже не му бе признат статус на малцинствена партия поради някакъв пропуск в избирателната документация? Как си обяснявате това?
– С никакъв формален пропуск не може да се оправдае изхвърлянето на една автентична малцинствена партия от изборите и погазването на словото и духът на Конституцията и законите на Сърбия защитаващи правата на малцинствата. Целта на това премахване не бе формално-правова, а чисто политическа – да спре процеса на националното осъзнаване и да продължи асимилационната политика срещу българското малцинство. Как една малцинствена партия може да защитава малцинствените интереси, след като Общинската избирателна комисия в Босилеград отказва да й признае статуса на малцинствена партия? При това този статус, черно на бяло, е признат от Министерството за държавно управление и местно самоуправление на Р Сърбия със самото Решение за регистрация! Дори и да е имало някакъв формален пропуск, в закона винаги има срок за неговата поправка. Другите две български партии в Цариброд пък участваха на изборите в коалиция със сръбски партии!? Така малцинствените партии бяха извадени от политическия живот на българското малцинство, а на тяхно място бяха доведени старите комунистически и сръбски националистически партии които уж са „опозиция“, но консервативна опозиция която още повече тегли назад, към миналото. По този начин, не само проблемите на малцинствата, но и всички други проблеми в обществото ще се усложнят още повече.
-Стреми ли се сръбското общество към интегриране на малцинствата?
-Има нещо дълбоко погрешно в начина по който малцинствата са включени в политическия живот на Сърбия. След излизането на Косово, според официалната сръбска статистика, около 15% от населението на Сърбия представляват национални малцинства. Да оставим настрана това, че тази статистика е изключително спорна! В парламента на Сърбия, депутатите които представляват малцинствата са само 4%, при това са разбити в 5 партии и коалиции! В Босилеград, където населението 98% процента е българско, всичките 31 общински съветника са българи и всичките са членове на сръбски политически партии! В Националния съвет на българското национално малцинство, който, според закона, трябва да отговаря за културата, образованието и информирането на български език, всичките му членове пак са българи, но са представители на сръбски партии! При наличието на такива парадокси, за каква демокрация говорим? Сърбия все още живее с параноята, че малцинствата застрашават териториалната цялост на Сърбия и все повече ги изолира, вместо да ги интегрира. Законите са направени така, че да ограничават а не да привличат малцинствата в политическия живот. Със закона за политическите партии е предвидено, че малцинствена партия може да се създаде с 1000 заверени заявки за членство. А според Закона за изборите за формиране на избирателна листа на малцинствена партия за участие на парламентарни избори – 10 000 заверени заявки?! Едното изключва другото. Но Конституционния съд на Сърбия отказа да се произнесе за конституционността на тия противоречиви закони. При това, всеки който се осмели да разкритикува този модел, бива обвинен, че е националист и сепаратист и попада под удара както на „патриотичните“ националистически партии, така и под удара на тнр. „демократични“, „либерални“ и „европейски“ партии!? Никак не е чудно, че в такава обстановка проблемите със спазването на човешките и малцинствени права се задълбочават, а етническите проблеми в Сърбия все повече се изострят. С това и европейската перспектива на Сърбия се отдалечава.
-Имаше и доста спекулации за фалшифициране на избирателните списъци?
-Защо спекулации? Това бяха съвсем основателни съмнения. Никъде по света броя на избирателите не е равен на броя на жителите на една страна. В Сърбия бяха регистрирани 7 026 519 избиратели, а според предварителните резултати от преброяването на населението от есента на 2011 година в Сърбия живеят 7 120 666 жители. Ако тръгнем от тази бройка и ако от нея извадим лицата под 18 години които нямат избирателно право, а те обикновено са 15-20% от населението, тогава излиза, че в Сърбия броят на избирателите е около 6 милиона, което означава, че те в избирателните списъци са увеличени с над 1 милион. Освен това, имаше публикувани данни, че броя на населението в Сърбия (без Косово) е намалял с 300 000 души, което означава че, и броя на избирателите е намалял под 6 милиона. Нещо не е наред.
-Културно-информационния център имаше добро сътрудничество с община Босилеград по време на повдигането на паметника на Левски. Защо се стигна до изострянето на отношенията?
-Паметника на Левски в Босилеград е дело на повече български организации и държавни институции. Аз винаги съм отдавал признание на всички които участваха в това дело, включително и на кмета Захариев и най-много на Общобългарски комитет и фондация „Васил Левски“. За себе си знам, че поех отговорността и участвах в реализацията на тази идея от уважение и любов към името и делото на Левски. За Захариев се убедих, че той яхна паметника на Левски за да се представи като „велик българин“ и да влезне в българските държавни институции и ведомства и те широко му отвориха вратите. Но той не направи нищо повече за идеите на Левски, даже се съмнявам, че знае нещо за тях. Той навлезе в българските държавни институции и ведомства за да може чрез тях да удари в гръб КИЦ-а – отнемайки ролята и задачите му които той сам си е завоювал. Но тук на място, той си остана ревностен сръбски кмет проводник на официалната сръбска политика. За себе си знам, че исках проблемите на здравеопазването да се решат така, че на гражданите на Босилеград да се оказва специализирана и навременна медицинска помощ в българските клиники. На практика видях, че той използва помощта на ВМА за изнудване на гласове с които спечели изборите, но от позицията на кмет не направи нищо за образованието на български език! И не само за образованието, но и за всички други неща от които зависи българщината и екзистенцията на тукашните хора. Даже отиде още по-далеч: почна да отнема ролята и задачите на КИЦ-а което е немислимо в демократичните страни – властта да се бърка в работата на неправителствените организации!
-Как така се бърка?
-Ами ето ви един пример – кандидатстудентската кампания. От откриването на КИЦ-а винаги ние сме я водили и то твърде успешно. Реклами, анкети, консултации, кандидатстудентски курсове. И тази година проведохме курс от по 50 часа по български език и история. И изведнъж по средата на курса, той води двама преподаватели на СУ и започва паралелен двудневен курс?! След няколко дни той пуска слух, че всички желаещи да кандидатстват в България трябва да си занесат кандидатстудентските документи при кмета, иначе няма да се запишат! И кандидатстудентите и родителите му занесоха документите които той държа в кабинета си и с това изнуди комисията на МОМН да отиде в общината, където той ще „запише кандидатстудентите на университетите в България“? Това е не само намеса в работата на КИЦ-а, но е и намеса в работата на МОМН? И българските държавни служители спокойно му влизат в капана, въпреки че неговото поведение е, меко казано, странно.
– Защо странно?
-Ами защото не можеш едновременно да правиш премиера на България почетен гражданин на Босилеград и същевременно на 50 крачки от общината да гледаш как „партизанските бойци“ отбелязвт „8 септември – ден на освобождение на Босилеград от българската фашистка окупация“?! И на другия ден безплатно да закараш същите тия „бойци“ във ВМА в София да се лекуват за сметка на българския данъкоплатец! А по това време КИЦ-а има висящи дела за отбелязване на Освобождението на България от Турско робство в Босилеград, на Деня на Западните покрайнини и на годишнината от Ньойския договор! Не можеш безкрайно дълго да играеш тази двойна роля – в София да се правиш на свръхбългарски, в Белград на свръхсръбски патриот, а в Босилеград да водиш война срещу КИЦ-а като доказана българска организация! Не можеш да се занимаваш с кандидатстудентската кампания и КИЦ-а и същевременно нищо да не правиш за възстановяване на обучението на български език в Босилеград. Кмета Захариев миналата година даде грамота на българския просветен министър, но тази година, под неговото „патриотично“ управление, само пет деца са се записали в българските паралелки. Не можеш да използваш България да помага на братята българи в Босилеград и едновременно с това да си проводник на великосръбската асимилационна политика срещу тях! Крайно време е българските държавни институции да преосмислят поведението си по тоя въпрос.
-Вие как мислите, защо той се държи така?
-Подозренията ми се движат в две основни посоки. Едната е, че той е част от войната която сръбските служби водят срещу КИЦ-а и един от начините е да изземеш ролята и задачите му. Другото ми предположение е, че го прави от патологичното му вече властолюбие да се разполага с абсолютно всичко в Босилеград, дори да се меси в личния живот на хората. След 12 години на власт, властта се превърна в цел и смисъл на неговия живот, той вече не може да живее без власт и не избира средства да я опази на всяка цена. Смешно и жалко е, но той ден и нощ слухти кой какво говори за него, ден и нощ прави интриги сред своите противници за да ги скара и разбие. Впрочем, той нищо друго не прави – всичко друго каквото е казал, е излъгал и всичко каквото е започнал, не е довършил. За такъв човек, КИЦ-а като единственото островче на свободното слово и на свободната мисъл е опасен и аз чувствам, че сериозно рови срещу нас.
-Вие сега сте един от най-острите критици на местната власт в Босилеград. Кои са вашите основни критически позиции?
Първо, Босилеград се намира на външната граница на Европейския съюз, а се управлява от кметът Владимир Захариев който е издигнат от една доказано консервативна великосръбска, антиевропейска, антибългарска и проруска партия – Демократическата партия на Сърбия на д-р Воислав Кощуница. Това, от една страна, пречи на развитието на регионалното и трансграничното сътрудничество с България като европейска страна, което е предпоставка за излизане на Босилеград от сегашната икономическа криза. От друга страна, това беше сериозна пречка за диалог и успешно сътрудничество на Босилеград с досегашното демократично сръбско правителство, защото тука вече влизаме в ножицата на белградските партийни противоречия. И тази тенденция ще продължи и с новото правителство. Не случайно Босилеград не можа да усвои нищо от предприсъединителните фондове на ЕС, за разлика, да речем, от съседните сръбски общини в областта – Сурдулица, Владичин Хан, Враня. И най-големия парадокс е, че българското малцинство, в 21 век, 12 години след Милошевич, се управлява от една великосръбска партия чиято програма е създадена върху постановките на великосръбската националистическа идеология, която винаги е била най-големия враг на българите! Все едно си сложил вълкът да ти пази стадото! И на чело на всичко това стои кмета Захариев който, гонен от едно странно, патологично властолюбие, вече за четвърти път манипулира изборите въпреки катастрофалните си управленски неуспехи на всички нива.
-Да, това наистина е странно. Но как така се случва, че Владимир Захариев за четвърти път печели изборите в Босилеград?
-Вече споменах – защото успя да овладее и да подчини избирателния процес на себе си. В демократичните страни кметовете, на края на мандата си излизат и дават отчет – какво са направили, какво не са, защо не са, подават си оставките и до края на изборите не влизат в общината докато не бъдат преизбрани или не предадат властта на друг. Това се прави за да могат всичките кандидати на изборите да имат еднакви стартови позиции. В Сърбия не е така. Кметът Владимир Захариев беше действащ кмет по време на изборите, което означава, че всички общински ресурси: хора, медии, пари, коли, телефони му бяха на разположение за провеждане на неговата си предизборна кампания! Избирателната администрация представляваше една четвърт от избирателното тяло, а всичките хора ангажирани на изборите получаваха надници от общинската каса – един вид, бяха платени гласоподаватели. Кметът се разпореждаше с тях като със частна собственост и буквално не допусна на другите партии да се представят! Непосредствено преди изборите той назначи доста хора на временна работа в общината или в контролираните от общината институции и предприятия. И като назначиш един човек на работа, ти ангажираш цялата му рода да те гласува. В демократичните европейски страни това щеше да се счита за престъпление! И естествено, че той никога няма да поиска да стане част от Европа, защото там няма да получи такъв шанс и трябва да спазва други правила. И не само да ги спазва, но и да отговаря, политически и наказателно. Защото в Европа, там където има гражданско общество, е немислимо да имаш 85% безработица, да ти емигрира 20% от населението, да имаш корупция, да контролираш медиите, да нарушаваш правата на човека, да замърсяваш околната среда, с една дума, да си кмет на най-изостаналата община в Сърбия и при всичко това, редовно да печелиш изборите и то с убедително мнозинство! Това там просто е невъзможно. Както е невъзможно да се заканваш на хората, че ще ги уволниш ако се кандидатират пред друга партия или ако гласуват за друга партия! Предизборната кампания и изборите приличаха на бит пазар, а не на благородна борба за политически програми и идеи в полза на гражданите, както би трябвало да бъде.
-А опозицията, има ли такава и тя какво прави?
Да, въпросът ви е на място. Опозицията, имам предвид сръбските опозиционни партии в Босилеград, имаше лош човешки ресурс и именно тя го създаде и му отвори пътя към неограничена лична власт. На полето на което той управлява, с интригите и манипулациите, е излишно да се атакува. Първо, защото той на това поле е изключително силен, и второ, защото е безсмислено да сменяваш един тиранин с друг. И най-важното, целите на управляващите и на опозиционните сръбски партии към българското малцинство винаги са били едни и същи – асимилация и обезбългаряване. Единствената реална опозиция той среща в Демократическия съюз на българите и в КИЦ-а и затова прави всичко възможно да ги овладее.
-Г-н Николов, вие не сте пестили критиките си и по отношение на българската политика към българите в чужбина и особено към българите в Западните покрайнини. Кои са вашите основни критически забележки?
-Чувството за обективност винаги ме е карало първо да подчертавам доброто което България направи през последните двайсетина години за нас – в областта на образованието, културата, информирането, здравеопазването и пр. Лошото е, че част от помощта която България дава за своите сънародници в България, напоследък се злоупотребява за утвърждаване на точно тази антибългарска, антиевропейска и просръбска политика на която ние сме жертва. Само през изминалата година, според думите на кмета Владимир Захариев, във Военномедицинска академия в София, са направени над 3000 безплатни медицински интервенции на босилеградчани. Приблизително толкова колкото е получил и гласове на изборите, по системата – аз ще ти уредя преглед във Военномедицинската академия, но ти нали знаеш за кого ще гласуваш! По този начин, той с парите на българските данъкоплатци спечели изборите в Босилеград, а на практика провежда една политика която е антибългарска, утвърждавайки при това една тоталитарна лична власт превръщайки общината в частна собственост, а хората – в крепостни селяни! И то при положение, че същата тази Военномедицинска академия е изключително трудно достъпна за българските граждани. И не само това. Така както контролира демократичния процес, медиите, той иска да контролира и неправителствения сектор, отнемайки ролята и задачите на Културно-информационния център – например провеждането на кандидатстудентската кампания сред босилеградските младежи за кандидатстване на българските университети! Добре, тука няма проблем – почти всички абитуриенти от Босилеград кандидатстват и биват приети. Въпросът е, колко първолачета в Босилеград се записват да учат на български език?! Това е съществения въпрос на който кмета и член на Националния съвет на българското малцинство Владимир Захариев трябва да отговори! Не да изиграва някакъв свръхбългарски патриот в България, и същевременно да провежда антибългарска политика срещу собствения си народ като представител на великосръбската партия на д-р Кощуница?!
-Това, за което вие говорите, известно ли е на българските политици и държавници?
– Ако се интересуват от това което става тук, трябва да им е известно. Но аз се съмнявам в това. Защото една европейска страна, в никакъв случай не смее да посреща един кмет, бил той и българин, който не само че не споделя европейските ценности но и активно работи срещу тях. И въпреки това, българските държавни институции не само го посрещат, но и му дават правото да се занимава с неща с които се занимава КИЦ-а и с които като кмет, според сръбските закони, никак не смее да се занимава! Българските политици или разсъждават в други, европейски категории или изпадат в сантименталности към всички които говорят някакъв развален български. Времето тук и у вас тече с различни скорости. Пък и българската външна политика нямаше последователност в това отношение. В началото на демократичните промени и по време на войната в бивша Югославия нашия въпрос беше поставен, а после излезе, че той не е поставен заради самите нас, а е бил използван като средство за натиск срещу Милошевич. После се стигна до онази безрезервна и безусловна подкрепа на Сърбия за членство в ЕС, без да бъдат поставени насрещни искания и за безусловно спазване на правата на българското малцинство. Сега, когато на сръбската политическа сцена се завръщат радикалните националисти и комунистите на Милошевич, аз се питам как се чувстват ония които дадоха тази безусловна подкрепа, не се ли чувстват малко отговорни за завръщането на национал-социализма в Сърбия? Дават ли си сметка, че тогава направиха грешка, не само към нас, но и към целия сръбски народ.
-Какво, според вас, трябва да се направи за да се реши проблемът с българите в Западните покрайнини?
-Първо, Сърбия трябва да е наясно какво точно иска. Ако ще продължава да живее в миналото без да държи сметка, че реалностите са се променили – трябва да си понесе последствията. Ако ще става част от Европа, тогава трябва да търси европейски решения за своите малцинства. Една европейска Сърбия никак не смее да разчита на идеологическите еничари на българщината каквито са бившите комунисти и сръбските радикали, дори и на набързо пребоядисаните „демократи“ в решаването на деликатните малцинствени проблеми. Тия проблеми са създадени именно от тях, те са част от проблемите и в никакъв случай не могат да бъдат част от решението им. Автентичните представители на малцинството, неговата независима интелигенция трябва да бъдат включени в решаването на проблема и то при един цивилизован диалог между българското и сръбското правителство. Това важи и за България. Като европейска страна, тя не може безусловно да подкрепя една страна която не спазва европейските принципи и ценности, водена от някакви застарели стереотипи за добросъседство. Добросъседство да, но не за сметка на нашите права и интереси, не за сметка на европейските принципи и ценности. Това е вредно за всички. В новите европейски реалности границите се минават със 120 км. на час и тука границата не може да се използва за разни сръбски „патриотични“ упражнения срещу беззащитното българско население. Ние имаме нужда от една прозрачна, отворена в двете посоки граница за да можем нормално и свободно да живеем и да се развиваме. Не да служим като опитни мишки в една идеологическа лаборатория в която от родители българи се раждат някакви „свръхсръбски патриоти“. Те са еднакво опасни както за самите нас, така и за цяла Сърбия. Ние имаме нужда от спазване на нашите права и интереси така както те са дефинирани с международните документи по правата на човека и с Конституцията на Сърбия. Това е предпоставка за нашето оцеляване и развитие. Това е предпоставка за изграждане на една демократична, европейска Сърбия. Това, в крайна сметка е предпоставка и за нови, стабилни и честни отношения между България и Сърбия.
Интервюто взе: Лилия Джунова
