КИЦ Босилеград

Какво става в Прешево, Буяновац и Медведжа?

Подгряването на сръбско-албанските националистически мантри доведе до ново напрежение между албанското малцинство в общините Прешево, Буяновац и Медведжа и правителството на Сърбия.

Всичко започна след като на 16 ноември 2012 в центъра на Прешево бе издигнат паметник на 27 паднали албански бойци от Армията за освобождение на Прешево, Буяновац и Медведжа (АОПМБ).

Правителството на Сърбия даде ултиматум на общинското ръководство в Прешево до 17 януари 2013 да махне паметникът, в противен случай държавата ще го махне, защото не може на сръбска територия да се повдигат паметници на терористи които с оръжие се биха за отцепване на трите общини и тяхното присъединяване към Косово.

Това доста разбуни духовете между албанци и сърби, но след редица заседания на 6-те местни албански партии и албанските общински съветници в трите общини, те не се съгласиха да го махнат въпреки заканите от Белград. На 20 януари, в присъствието на около 200 души Жандармерия, бронирани коли, журналисти и други салтанати, паметникът бе вдигнат и откаран в неизвестна посока. Всичко това ставаше на фона на преговорите между Белград и Прищина. Последваха масови албански протести не само в Прешево и Буяновац, но и на Косово и в Македония.

Така на световната общност отново бе припомнено за етническата криза в тази част на Сърбия.

Нека да си припомним. Освободителната армия на Прешево, Буяновац и Медведжа за пръв път се появи през януари 2000 година на погребението на братята Шачипи,убити от сръбската полиция в село Добросин. Целта на това паравоенно формирование, наброяващо около 1500 – 2000 добре въоръжени войници по модела на Армията за освобождение на Косово, бе да отцепи долината на Прешево и да я присъедини към Косово. Това формирование просъществува от 26 януари 2000 до юни 2001 година и първото й по-сериозно стълкновение със сръбската армия и полиция бе през лятото и есента на 2000 година. Бойните действия (над хиляда!) са тясно свързани с борбите на Освободителната национална армия в Македония, а най-големите бойни действия в южна Сърбия станаха в началото на войната в Македония през февруари и март 2001 година.

След края на войната в Косово 1999 година бе създадена демилитаризирана зона от 5 км. между Косово и Централна Сърбия. Тогавашната югославска армия нямаше право да контролира зоната, контролираше я леко въоръжена сръбска полиция която много скоро бе принудена да се изтегли под натиска на Армията за освобождение на Косово. АОК нападаше не само сръбската полиция, но и албанците които й се съпротивляваха. Бе убит председателят на Социалистическата партия на Сърбия в Буяновац Земаил Мустафи. Бомба експлодира в рейс с пътници в село Ливадица в Подуево където загинаха 12 души. Сръбските власти тиражираха информации, че АОПМБ се финансира от контрабандните нарко и цигарени канали и от мюсюлманските страни, а оръжието се внася от Албания и Македония. Нейният нелегален център се намираше в село Велики Търновац където се намираха складовете с оръжие, провеждаше се обучение и пр., а като комендант на АОПМБ се споменаваше Шефкет Муслиу, шлосер от село Кончул. Бяха формирани три оперативни зони: Чарска, Карадачка и Буяновачка, всяка от които контролираше част от територията на Прешевската долина. Имаше и албански терористични действия от граничните области с Косово.

През 2001 година се засилиха военните конфликти между албанските терористи и сръбските сили за сигурност. Когато разбра, че албанците напредват, НАТО на 24 май 2001 година разреши на Югославската армия да се върне в демилитаризираната зона, като предварително призова албанците да сложат оръжие, обещавайки им амнистия. Около 450 войници на АОПМБ предадоха оръжието си на КФОР, останалите преминаха в Косово и в Гнильане формираха Освободителна армия за Източно Косово, но тя не успя да развие дейност.

В множеството стълкновения през 2000-2001 година между АОПМБ и сръбските сили, сред които и сръбските части за специални операции, и двете страни дадоха жертви.

След войната се издигнаха десетки паметници на загинали сърби и албанци в селата в Прешевската долина. Албанците оспорват правото на сърбите да издигат паметници в селищата където албанците са мнозинство, Сръбското правителство оспорва правото на албанците да издигат паметници на терористи воювали срещу сръбската държава. При това, някак си се забравя, че Скупщината на СРЮ 2001г. по времето на Кощуница, донесе закон за амнистия на принадлежащите към АОПМБ и че всичките лица които са участвали в това стълкновение са освободени от наказателна отговорност.

Сръбските медии продължават да въртят старите плочи, че паметникът в Прешево и протестите на албанците са инспирирани от политическата програма за създаване на Велика Албания и че те застрашават територията на Сърбия. Така сърбите, поне повечето от тях, се настройват срещу албанците. Етническата дистанция все повече се увеличава, омразата нараства, социалните проблеми се задълбочават и върху тях все повече се разраства непримиримият албански и сръбски национализъм. Сочат се доводи от типа на албанското лоби в Конгреса на САЩ, стремежа за обединение на албанците в една държава, кризата в ЕС, ислямският фундаментализъм и пр.
В такава атмосфера няма кой да зададе и да потърси отговор на простичкият въпрос: какво кара обикновения албански селянин да откаже лоялността си към сръбската държава и да хване оръжието? Сякаш извън идеологията и „голямата” политика обикновеният човек с ежедневните си проблеми и нужди не съществува и даже никой не се интересува от него.

На фона на патриотичните призиви, в сръбските медии остана незабелязано едно писмо което неправителствената организация „Младежка инициатива за човешки права” изпрати на сръбският премиер, първият му заместник и председателя на Народната скупщина на Сърбия във връзка с премахването на паметника на бойците на АОПМБ в Прешево. В писмото се промъкват познати и болезнени истини които едно към едно могат да се кажат и за нас, българите в Сърбия.
Пренасяме го изцяло.

Уважаеми г-н премиер, пръв зам. премиер и председател на Народната скупщина на Сърбия,

Обръщаме се към Вас с надеждата, че това писмо ще стигне преди да махнете паметника на загиналите бойци на Армията за освобождение на Прешево, Буяновац и Медведжа в Прешево и преди престрелките на релацията Белград-Прешево да предизвикат последствия.

След многоседмичните разговори за паметника, Прешево, сроковете и ултиматумите, почувствахме нужда да ви разведем в една малка разходка из Прешево. По време на досегашния ви мандат, пътуването до Прешево някак си не ви беше „из пътя”, въпреки че посещавахте военните бази на юг, които се намират на някакви си 45 минути бавно каране с кола от Прешево.

Прешево и в миналото не беше „из пътя” на много политици и представители на институции. Рядко се решаваха да отпътуват още 20 минути от Буяновац, където приключваха всички разговори за човешките и малцинствени права, и най-често пред международната общност се доказваше посвещаването на решаване на проблемите на албанците в Прешевската долина. Колкото и да не беше „из пътя” за срещи и разговори с гражданите, представителите на медиите и местната власт, толкова по-често Прешево беше „из пътя” за разговори за нападения срещу полицията, жандармерията, различни терористични действия, антисръбска политика.

Също така, рядко бе изоставяно когато темата беше за статуса на Косово, Освободителната армия на Косово, размяна на територии между Сърбия и Косово или Велика Албания. Благодарение на паметника, Прешево през последните седмици, стана „из пътя” и за всички желаещи, които чрез разговорите за разрушаването на паметника искаха да докажат сръбския си национален идентитет, за по-малко или повече обективните медийни радетели, но и за вас, като основна или странична тема. Благодарение на будното око на медиите и посветеността на политиците, паметникът в Прешево се наложи като ключов въпрос за държавата Сърбия, на моменти сериозно застрашавайки да изтласка в страни и въпроса с корупцията и статута на Косово.

Преди да стигнем до паметника, сметнахме, че е важно да ви обърнем внимание на още някои неща, важни за цялостно представяне на „Прешевската приказка”, с която всячески трябваше да се срещнете на живо, ако пътят ви беше отвел в Прешево.

На самото влизане в тази община в Южна Сърбия, с преобладаващо албанско население, ако идвате от посоката Враня и Буяновац, първото което ще срещнете, е основното училище „Ибрахим Келменди”, Гимназията „Скендербей” и прешевското техническо училище. На територията на Прешево има общо осем основни и две средни училища в които учат около 7 000 ученици.

Докато учениците в основните и средните училища в Сърбия в началото на септември се радваха на безплатните си учебници, учениците в Южна Сърбия се изправиха пред липсата на основни условия за образование, и на 3 септември тръгнаха на часове без почти нито един учебник който да отговаря на стандартите и програмите които се прилагат в останалите училища в Сърбия.

През училищната 2011/2012 година единственият учебник на майчин, албански език който първолаците от Южна Сърбия имаха беше Буквара, докато учениците от останалите класове освен учебника за езика, нямаха нито една друга книга на своя майчин език.

Ако след средното училище искат да продължат образованието си, а то да не е в сферата на маркетинга – за който могат да учат в Икономическия факултет в Суботица – отдел в Буяновац, тия млади хора тръгват към Тетово, Скопие или Прищина. Ако после искат да търсят работа в Сърбия, трябва да са готови да минат през една сложна, неясна, непрозрачна и основно много скъпа процедура за признаване на придобитите дипломи.

Може би ще забележите, че улицата по която се движите към центъра на Прешево, не е най-светлият пример на постиженията на инфраструктурата в Сърбия и че изглежда, че по нея най-лесно се движат бронираните коли на Жандармерията, които от време на време „патрулират” по улиците на Прешево, правейки нещо което в другите градове на Сърбия обикновено прави редовната полиция.

В продължение, от лявата страна, въз основа на строителните работи които стоят непипнати години наред, можете да си представите как някога в бъдеще ще изглежда родилният дом в Прешево. Сега бъдещите майки от Прешево и околните места които принадлежат на общината, освен предизвикателствата които носи със себе си бременността и майчинството, трябва да се подготвят и за „предродилното” возене от най-малко 45 минути до най-близкият родилен дом във Враня.

В непосредствена близост до тази строителна площадка, както и до Здравния дом, се намира автогара на която не пристигат автобусите от Белград (в центъра на Белградската автогара „за дестинацията Прешево няма информация в текущата база”), така че, ако някога в изследователския си порив, поискате да смените служебните си автомобили с автобус, до Прешево можете да стигнете откъм Буяновац или от границата с Македония.

Вярваме, че по нататък из пътя до центъра на Прешево освен с няколко магазини и ресторанти, ще имате възможност да се срещнете и с оплакванията за систематичното дискриминиране на албанците през деведесетте години на миналия век, уволненията, политическите процеси, неизяснените обстоятелства под които по време на НАТО бомбардировките са пострадали 11 албанци, както и с много още обикновени човешки драми. Това са разговори за всекидневната борба за оцеляване, за безработицата, недоволството от политиката на държавно и местно ниво, разговори които ще разберете дори и ако не са разказани на течен сръбски език.

Скоро наближаваме до края на нашата разходка. Наближаваме сградата на община Прешево и стигаме до повдигнатия паметник на принадлежащите към АОПМБ. Малко припомняне: Представителите на Съюзна Република Югославия с представителите на АОПМБ 2001 година в Кончуль са подписали споразумение за прекратяване на огъня, а година по-късно Съюзната Скупщина гласува Закон за амнистия на всички бивши числящи се към АОПМБ с което всяко тяхно наименуване като терористи е без правно основание.

Трудно е да се избегне опростяването на комплексния въпрос, когато искате да го съберете в няколко пасажа. Обаче също така е абсолютно нечестно въпроса с паметника да се поставя само като въпрос на албански национализъм, съзнателно подминавайки че институциите в Белград години наред систематично изключват и игнорират тази територия.

Впрочем, страхуваме се, че без албанският национализъм като изговор, Сърбия не може вече да скрие под килима въпроса, защо някои от нейните граждани престават да се чувстват като нейни граждани. Тогава когато при споменаването на паметника, споменете и използването на майчиния език, учебниците, жандармерията, дискриминацията, ще бъдем по-близко до същността и легитимността на държавата Сърбия върху тази територия, без който нейната легалност докосната до реалността е празна и без значение, без оглед колко пъти в едно изречение ще сложите „Конституция” или „закон”.

Би било добре, вместо с големите политически, да се позанимавате с малките, всекидневни, но жизнени проблеми. Да се занимавате с хората, преди да стигнете до паметника.

Би било учтиво Прешево един да ви бъде из път. Би било учтиво и държавнически.

Младежка инициатива за човешки права