КИЦ Босилеград

Историята има отложено действие във времето

 

 

Кръгла маса “Поглед в миналото – крачка в бъдещето” – Босилеград, 15 май 2017г.

Новата история на Босилеградско е неделима част от стремежа на българската нация за освобождение и национално обединение. Историческата рамка в която започва Босилеградският погром в началото на миналия век, на кратко изглежда по следният начин.

България се включва в геополитическия сблъсък по време на Първата световна война на страната на Централните сили вярвайки, че те могат да гарантират нейното национално обединение. Заедно със съюзниците, Българската армия започва военна офанзива срещу Сърбия. За по-малко от два месеца сръбското кралство престава да съществува. Остатъкът от сръбската армия се спасява през Албания. В овладените зони Централният съюз въвежда своя администрация. България създава Македонската и Моравската военноинспекционна област с изградени окръжни, околийски и общински структури.

През 1916г. войната продължава на южния фронт на границата с Гърция, и на северния фронт в Румъния. Отвоювани са Северна Добруджа и Югоизточна Македония, но затова пък е отстъпен районът на Битоля. Съглашенските сили съчетават бойните действия на Южния фронт с провеждане на диверсантски и саботажни акции в Поморавието. Тази задача е възложена на сръбският поручик Коста Милованович Печанац, който в края на септември 1916г. със самолет е транспортиран в Поморавието с инструкции да организира тнр. Топлишка буна срещу българската власт, за да отслаби тила на българското командване и да го координира с опитите за пробиви на Южния фронт.

Нахлуването на четата на Коста Печанац в територията на Царство България  на 15 – 16 май 1917г. в Босилеградско, е част от тази акция. Опожаряването на Босилеград и околните села, насилието, терора и избиването на мирни граждани, от чисто научно-историческа гледна точка, вече е изяснено, описано и запазено за  поколенията, както в книгата на историк Ангел Джонев „Погромът в Босилеградско“, така и в неговата фотодументалната изложба която представихме днес. Искам специално да благодаря на г-н Джонев за професионално и добросъвестно свършената работа. Изследвайки български и сръбски исторически източници, той по дни и часове проследява причините, мотивите и конкретните събития довели до погрома и ги изяснява по един безспорен научно-исторически начин. Наясно е с историческите процеси на Балканите и особено със сръбската експанзия към българските земи, през територията на Босилеградско във войните от 1885, 1913, 1917 и 1919г. както и с глобалната картина на историческите събития които са ни довели дотук.

Ние не бива да робуваме на историята, но също така ние не можем да разберем настоящето без да познаваме миналото си. Задачата на историята е изучавайки миналото, да вникне в историческите процеси и да обясни на съвремениците си произхода на сегашните явления и проблеми. Историята на настоящето, както казва Мишел Фуко, е история на болестта, анамнеза, въз основа на която може да се постави диагноза и дори да се предпише терапия.

И още нещо, историята е процес в който миналото и настоящето са взаимно свързани фази и не могат да се разглеждат поотделно.

Често пъти, особено сред по-младите, историческите въпроси се посрещат с досада: стига с тая история, ние не можем да върнем времето назад, трябва да гледаме напред, виждате ли, Европа се обединява, ние трябва да се учим от развитите европейски страни, трябва да забравим национализмите и да вървим напред и пр. и пр.

Този подход е напълно наивен и погрешен. Европа е извървяла много труден път за да стане това което е днес. Колкото и да ни се иска, ние нашият път не можем да го прескочим. Трябва да го извървим стъпка по стъпка, колкото и труден и мъчителен да е той.

Ето защо днес, освен да запазим и да почетем паметта на жертвите от клането на днешен ден преди 100 години, ние сме длъжни на базата на историческите проучвания да направим изводите, с които да обясним произхода на днешните явления и  събития и да се опитаме да открием какво най-много е повлияло днешното ни положение да бъде точно такова каквото е сега.

Ако приемем, че миналото и настоящето са свързани в един дълготраен процес с отложено действие във времето, тогава ще ни бъде по-лесно на базата на днешните последствия да дадем по-точна оценка на историческите събития от преди 100 години.  Миналото и настоящето взаимно се обясняват и проучаването на миналото не е някакво интересно екзатно занимание, а опит да се обясни настоящето и дори да се предвиди бъдещето. С други думи, за да дадем отговор на заплетените въпроси които се поставят днес, трябва да знаем техният произход.

Целта е да се напипа пулса на историческото време, да се прецени историческият процес в който се намираме, да се доближим до диагнозата, да предвидим развитието на болестта и да предложим някаква прогноза.

Следователно, и това което правим днес, също е част от историческият процес – то влияе и определя бъдещето. Ние трябва да направим всичко което е по силите ни, да предупредим грешките от миналото да не се повторят никога вече, и да работим за новите европейски процеси на Балканите които да гарантират мир и сигурност в бъдеще.

Не само защото сме загубили войните за национално обединение и сме може би сред най-пострадалите във великосръбската експанзия към българските земи. От днешната дистанция от един век, си даваме сметка, че и ние българите като поразени, и сърбите като победители в Първата и Втората световна война, сме губещи. Загубили сме не само територии и население, но и взаимното си доверие, мира, сигурността и перспективите за развитие. И още, оказа се, че разликата между победителите и победените в исторически план е твърде относителна. Бремето от териториалните придобивки се оказа също толкова тежко за победителите, колкото и нашата мъка по загубеното.

Югославия бе създадена със силата на сръбското оръжие от чужди територии и чуждо население в геополитическото разпределение на Великите сили в началото на 20 век. Благодарение на силният военно-полицейски механизъм който потискаше легитимните стремежи на югославските народи за свобода и независимост, Югославия оцеля осем десетилетия след като смени всички известни досега видове държавни устройства и седем пъти промени името си. Динамичното развитие на Европа ни изправи пред нови предизвикателства. Версайското устройство на Европа се срина, вековните европейски врагове си подадоха ръка в знак на национално помирение и започнаха европейските интеграционни процеси.

Общочовешкият стремеж към свобода, демокрация и прогрес на югославските народи се сблъска с тоталитарната система на управление и доведе до кърваво разпадане на бивша Югославия. Националните елити в постюгославските държави нямаха силата и куража критично да погледнат на миналото и творчески да използват свободата и демокрацията за развитие на държавността.

Казвам всичко това, за да подчертая, че нашата историческа драма всъщност започва със серия от нашествия и военни престъпления които имат за цел да завоюват нашата територия и да ни сърбизират в името на югославянската утопия. Тази първоначална цел, определя характера на историческият процес който продължава вече 100 години и който ни изправи пред опасността да изчезнем като малцинство.

При това и ние самите и до днес имаме проблем с осъзнаването и възприятието на тази жестока истина.  А както знаем, само истината може да ни направи свободни.

Светът се развива изключително динамично и бързо. За да можем и ние на Балканите да се включим в новите процеси в Европа, трябва да използваме опита на народите които са извървели пътя на катарзиса и са преосмислили историческите си грешки. За да тръгнем напред, ние, образно казано, трябва да излезем от окопите на Първата и Втората световна война. Да погребем миналото и да му издигнем паметници в знак на уважение и предупреждение към бъдещите поколения. Да освободим историята от хватката на националистическите идеологии и от средство за възпитание на войници и генерали, да я превърнем в част от културата на свободните и миролюбиви хора.

За да се случи „историческото помирение“ няма нужда от абстрактни паметници с идеологически изписани послания. Нека просто смирено да отдадем почит на жертвите на войните като първа стъпка към преосмисляне на историята, към помирение между българи и сърби, към развитието на добросъседските отношения между двете съседни държави за да извървим пътя до членството на Сърбия в ЕС.

Дотогава намираме за изключително важно да предупредим за следното:

В момента в който ние заговорихме за стартиране на процеса за национално помирение между българи и сърби, отсреща се появиха почти ултимативни предложения българската страна да се поклони и да признае „престъпленията“ така както те са ги описали в сръбската историография. Тази прибързаност показва, че въпреки жестоката цена която сме платили през 20 век, и след 100 години от нас се искат още самопризнания на предварително написани обвинения, признаване на вина и легитимиране на едни, меко казано, спорни исторически твърдения. Опитите да се замени отбелязването на 100 годишнината от Босилеградският погром и откриването на паметна плоча на 32 невинно избити граждани от четниците на Коста Печанац на 15 май 1917г., към някаква друга дата и откриване на някакъв абстрактен паметник на „историческо помирение“, по същество  е плъзгане по друга плоскост и опит да се подмени смисъла на отбелязването на паметта и отдаването на почит на жертвите, преосмисляне на трагичните исторически събития и да се предотврати мъчителният процес за национално помирение между българи и сърби.

Паметниците са израз на духовната култура. Не е нужно да повдигаме нови монументални паметници с идеологически послания за „историческо помирение“. Защото има достатъчно паметници които почиват върху костите на невинно загинали българи и сърби.

В този смисъл костницата на Нешков връх край Цариброд в която са поместени костите на български и сръбски войници от братоубийствената сръбско-българска война от 1885г., би могла да изиграе ролята която гробището във Вердюн е изиграло за националното помирение между германци и французи с паметното ръкостискане между президента Франсоа Митеран и канцлера Хелмут Кол.

Възстановяването на взривеният паметник в Царибродското гробище е част от този процес. Предстои да открием къде са погребани костите на ония 442 двама български и 526 сръбски войници и офицери загинали в бойните действия в Босилеградско от 28 юни до 18 юли 1913г., да им повдигнем паметен знак, да им отдадем почит и да направим всичко което е по силите ни никога повече да не се повторят трагичните исторически събития.

Това е наш дълг към жертвите и към бъдещите поколения. Чак тогава страниците на историята могат да бъдат затворени и градивно и творчески да се пристъпи към проблемите на настоящето и бъдещето.

За да може да се задвижи този процес ние трябва да влезнем в диалог. За да се помирим с другите, ние преди това трябва да се помирим със самите себе си. Да видим какво ни разделя и какво ни обединява.

В този смисъл ние за пореден път призоваваме да се преосмислят изказванията и действията към хората които години наред се опитват да отстояват българският език и писмо, и настояват за опазване на всичко което е неделима част от нашата култура, включително и паметниците на жертвите от войните. И  ако трябва да се извинят. Една демократична власт винаги трябва да се съобразява с волята и желанието на своите граждани. Включително и с тия които настояваме и със собствени сили и средства искаме да възстановим и да повдигнем паметници на жертвите на войните. Да прекратят досъдебните и съдебните производства срещу тях. Да се даде разрешение да се възстановят, и там където няма, да се повдигнат нови паметни знаци на конкретни жертви на войните. Да се премахнат всички фалшиви идеологически символи които възпроизвеждат национална омраза и възпитават антибългарски чувства сред младите поколения. Символите на омразата да се подменят със символи на приятелство между двата народа – в Сурдулица, Прокупле, Враня  и други градове. Да се организират редица съвместни научни конференции, в които да се обсъждат въпросите за преодоляване на историческото наследство и натрупаната омраза разпространявана от институции, организации, журналисти и отделни личности срещу България, за да може  и сръбската общественост сред младите да възпита реалистична и положителна нагласа към българите, поне толкова колкото такава нагласа има в България спрямо сърбите. Да се постави началото на постоянна работна група между двете правителства за решаването на натрупаните трудности в социално-икономическият и културен живот на българите в Западните покрайнини.

Недопустимо е да се политизира с паметта на жертвите. Недопустимо е да има две административни процедури за поставяне на паметни знаци в Босилеград, една, по-опростена и бърза, за паметните знаци на „Освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“, и друга, много по-трудна, за паметните знаци на войниците и гражданите загинали 1885, 1913, 1915, 1917, 1945 и след това.

Помирението е свързано с поемане на вина и отговорност, дълбоко преосмисляне на историята, осъзнаване на грешките от миналото, покаяние и прошка в името на бъдещето, мира и спокойствието. Европейският опит показва, че затова са необходими държавници и личности от друга величина и с друг тип политическо мислене. Няма нужда от гръмки и лицемерни лозунги за „историческо помирение“ между българи и сърби. Процеса на помирението трябва да стане вътре в сърцата и душите ни, със страдание и молитва а не с гръмки и необмислени политически изказвания.

Ако искаме да се избавим от хватката на миналото и на дело да демонстрираме ново мислене и поведение, трябва да почнем от имената на двете централни улици в Босилеград, тези на Георги Димитров и Йосип Броз Тито – две спорни личности оставили кървави следи в снагата на българската нация. Да осъдим и прекратим срамното честване на „освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“. Да възстановим взривеният от югославските комунисти войнишки паметник в Царибродското гробище. Да установим имената на всички босилеградчани загинали в национално-освободителните войни и да им издигнем паметник. Да издирим имената и повдигнем паметник на всички български и сръбски войници и мирни граждани загинали на територията на Босилеградско през лятото на 1913г. и 1915г. Да отбележим и паметта на загиналите босилеградчани по време на Втората световна война. Да възстановим паметниците на петимата български офицери в Босилеградското гробище. Да повдигнем паметник на невинните жертви на Коста Печанац. И смирено да се поклоним пред паметта им.

И след това, нещата лека-полека, ще си дойдат на мястото.

Иван Николов