КИЦ „Босилеград“ проведе поредната си възпоменателна вечер по повод Деня на Западните покрайнини. Вечер, на която на фона на черната забрадка отново си припомнихме най-трагичните събития през 20-те години на миналия век предрешили съдбата ни за десетилетия наред. Вечер, на която с минута мълчание отдадохме почит на жертвите на терора на границата. Вечер, в която представихме книгата на Ангел Джонев „Отиваха юнаците, отиваха“. Вечер, на която бяхме заедно с автора Ангел Джонев, с издателят директор на музея в Добрич г-н Костадин Костадинов, със съпредседателят на Национално движение Западни покрайнини д-р Валентин Янев, с представителят на Българо-унгарското дружество в България г-н Тамаш Текереш, с дружество „Св. Св. Кирил и Методий“ в Кюстендил, с ВМРО Кюстендил, с председателят на Демократичния съюз на българите Драголюб Иванчов, с председателят на сдружение ГЛАС Александър Димитров с и гражданите на Босилеград.

 

АНГЕЛ ДЖОНЕВ

(1915-1918 Г.)

Резюме

През трите години на съществуването си Петдесет и трети пехотен резервен полк преминава по основните бойни полета на Балканите. Ако формално се спазят географските граници на полуострова, даже излиза и извън тях. Миналото му се завърта в един своеобразен кръг от Кюстендил и Радомир и пак дотам. В края на началото му стои Бело поле, а в началото на края му Добро поле. Бойният му през 1915 г. път преминава на запад и юг в сражения във Вардарска Македония – Голак, Калиманци, Злетовска река, Велес, Голешница, Клепа, Голашец. След зимен престой при с. Смоквица частта е прехвърлена на изток на позиции по Беласица. През лятото на 1916 г. от Рупелското дефиле настъпва по Струма на юг в Беломорието. Бързо обаче е прехвърлен на север в Добруджа. В новата война срещу Румъния участва в битките при Добрич, Кубадин, Ташавлу, Бабадаг и влиза като освободител в последния град и в Тулча. Изпратен е още по-на север на фронта при р. Серет, където защитава позициите през почти цялата 1917 г. По дълъг маршрут на запад и юг през Янка-Бузъу-Питещ-Крайова-Турно Северин-Оршова-Тимишоара-Нови Сад-Белград-Ниш-Велес е разположен на Южния фронт в завоя на р. Черна на кота 1050. Там отново защитава позициите през повече от половината на 1918 г. Изпратен е в най-опасния участък, в района на Добро поле, където получава трънения венец на славата. Отстъплението му назад към Кюстендил и Радомир не може да помрачи бойните подвизи и постижения през само тридесет и седем месечното му съществуване.

По това време той преминава по четирите посоки българското землище – Македония в трите й дяла, цяла Добруджа и Поморавието. Влашко, Банат и Шумадия са другите географски области, които виждат славните юнаци от Петдесет и трети полк. България, Сърбия, Гърция, Румъния и Австро-Унгария са държавите, на чиято юридическа територия те стъпват. Неизброими са националностите на враговете от фронтовия Вавилон на Съглашението, с които се сражават. Сърби, французи, англичани, руси, румънци са сред основните им противници, но кой знае какъв е произходът на много от хората рекрутирани от обширните империи на Антантата. Само сбирката от нации прави войната планетарна с геополитически цели.

България участва в този най-голям дотогавашен въоръжен конфликт в историята на човечеството с развятото знаме на националното обединение. Едно величаво усилие, започнато през Възраждането и първите десетилетия на възстановеното Отечество. Петдесет и трети полк участва на всичките освободителни мисии във Вардарска Македония, Беломорието и Добруджа. Макар военновременно, България постига преследваната цел и в един малък отрязък от време фактически събира основната част от своя народ и територии в една държава. Под контрола й са предели, надхвърлящи санстефанския идеал. Постигнатото обаче не го замества и не се превръща в ново стремление. И двата са кратковременни, но първият устоява, без да е собствено постижение. Временните граници от световния конфликт са безспорен български успех, но потънал в забвението на миналото. Те са постигнати с невероятни усилия и с цената на стотици хиляди убити, ранени и осакатени. Черните забрадки значително се увеличават и се надвесват над пъстрите премени на народните носии. Сираците и вдовиците се намножават. Кой може да каже колко са неродените деца? Погромът изпепелява изграденото и постигнато с толкова много кървави усилия. В наново завзетите от противниците земи остават гробовете на падналите герои. Къде са те, защо са потънали в бурени и забвение? Може ли наследниците им или случаен минувач да се преклони на безпримерният им подвиг? Едва ли?! Победителите на Балканите си отмъщават и на умрелите. Костите им обаче очертават границите на българския национален идеал.

Първият век разделя Петдесет и трети полк от заслуженото му място в историята. Останали са в наличност немного папки с документи, отделени броеве от вестници, книжка с библиографска рядкост и множество пожълтели фотографии. Намират се по някоя вещ, оръжие, мундир, пагони и потъмнели ордени. От юнаците – и от загиналите и от преживелите тогава, но всички в отвъдното днес е останалa само прах. Забравен е заветът да се разказва и предава на поколенията. Затихнал е гръмовитият повик на славния им предводител генерал Константин Ламбринов – „Момчета, България загива, напред!!!”. Нищо не е, каквото е било.

Но ако в началото е словото, то и на края стои словото. За достойните синове на България, за героите от Кюстендилско, Радомирско, Дупнишко, Трънско и Софийско, за тези от другите краища на Отечеството, за откъснатите им събратя от Босилеградско, всичките събрани в строя на Петдесет и трети полк, е този спомен. Той е и за забравилите ги наследници, за нищо незнаещите, за нещо подочулите и оттук-оттам попрочели. Също е за малкото добре осведомени, за укрепване на познанието им. Той е преграда пред забвението, устои на паметта, словесен паметник на Петдесет и трети полк. Тази бойна част, на която признателните българи нарекоха селища в Добруджа с названията Рилци и Полковник Ламбриново. Същите потомци изписват имената на падналите юнаци по паметните знаци в градове и села. Не е много, не е и малко, но трябва да се прави още. Заслужава си усилието да се издигне познанието за „хвърковатия” за българите и за „железния” според германците полк.