КИЦ Босилеград

България няма да приеме преувеличаването и изкривяването на фактите

Кръгла маса “Поглед в миналото, крачка в бъдещето”, Босилеград, 15 май 2017г.

Уважаеми дами и господа,

Радвам се на възможността да участвам в тази дискусия, посветена на стогодишнината от погрома над Босилеград и околните села, извършен от четата на поручик Коста Печанац на 15 и 16 май 1917 г. В същото време ви моля да ме извините, че ще се наложи да започна моето изказване по необичаен и недипломатичен начин – с липсите, на които ставаме свидетели днес. Тук липсват двама души и тяхната липса осезателно се чувства.

На първо място българският вицепрезидент г-жа Илиана Йотова. Тя искаше да дойде тук, всичко беше подготвено за нейно целодневно посещение в Босилеград, посветено на паметта на избитите преди столетие невинни българи. И това посещение беше провалено – казвам го и го подчертавам – беше провалено от другия липсващ тук: Владимир Захариев, кмет на Босилеград и председател на НС на българското национално малцинство.

Той беше против тази кръгла маса, против паметната плоча, която видяхте на изложбата, против каквото и да е отбелязване на тази стогодишнина – толкова против, че отказа да съпровожда българския вицепрезидент при отделните действия, свързани с отдаване на почит към загиналите по време на това варварско, разбойническо нападение. И забележете – това е кмет на града, който е бил запален. И също – официално признатото лице на българите в Сърбия. Правото да бъде почетена паметта на убитите българи ни беше отказана – при това дни след като премиерът на Сърбия Александър Вучич откри във Воеводина паметник за местните немци, загинали в югославските концлагери.

Не е ли това двоен аршин? Или може би българските невинни жертви са нещо различно, за да може паметта за тях да бъде пренебрегната, скрита – може би от стратегически съображения – та да не се петни името на Коста Печанац, един от двамата големи герои на Топлишкато въстание? Или може би ако това злодеяние се признае, това няма да звучи добре на фона на голямата националистическа митологема за българите като убийци и насилници, удавили в кръв същото това въстание – която митологема впрочем беше наскоро потвърдена и чрез речта на сръбския министър-председател при честването на стогодишнината от въстанието, когато между впрочем отново стана дума за Коста Печанац – само че като изцяло позитивен герой?

На фона на цялото това националистическо говорене един уж българин, кмет на опожарения град, отказва да приеме, че загиналите невинни жертви трябва да бъдат почетени. Твърди, че подобна акция би разделяла и противопоставяла българите, живеещи тук. Измисля ремонт на Културния дом, за да не се състои настоящата кръгла маса. Измисля и някакъв паметник на помирението, който българския и сръбския премиер трябвало да открият на първи юни, само и само поклонът пред паметта на реалните жертви да бъде отменен. Не знам как ви звучи на вас всичко това, но на мен ми звучи грозно. Срам, г-н Захариев! Срам ме е, че човек като вас представя достойните българи от този край. Казвам това не само заради присъстващите тук, но и за вашите уши – дано ви предадат достатъчно добре моите думи.

Няколко думи за самите събития. Първото, което не трябва да се забравя е, че става дума за отмъщение. Както го е казал самият Коста Печанац: нека, щом нас ни боли, и тях да ги заболи малко. Иначе казано, тук принципът е библейското зъб за зъб, око за око. Принцип, който може да е свойствен на дивата балканщина, но е чужд на цивилизована Европа.

Причината за отмъщението е Топлишкото въстание, по време на което, ако се вярва на сръбската историография, българите били пролели реки от кръв, избили 20 000 сърби, палили църкви, горили книги, насилствено променяли имена и прочее. Има обаче една дребна подробност, която тази историография не отчита – това не е спонтанно избухнал бунт, самото въстание е по-скоро диверсионна акция в тила на противника. Повечето водачи на въстанието са докарани отвън – Коста Печанац и спуснат в Краището с френски самолет през нощта. Участници във въстанието съвсем не са само невъоръжените цивилни – по това време сръбската армия вече е претърпяла голямо поражение и е изтласкана чак до Солун, но при своето отстъпление е оставяла свои формирования, които да действат в тила на врага.

Освен това българската армия е пленила десетки хиляди сръбски войници, които са били разоръжени и пуснати да си вървят по домовете, само че част от тях вместо да си вървят по домовете, са хванали гората. След като въстанието обхваща част от Поморавието, неговите водачи обявяват мобилизация – при което местните селяни, независимо дали са искали или не, е трябвало да участват. Да не говорим за това, че основна роля в потушаването на въстанието и извършените след това екзекуции играе не българската армия, а тази на Австроунгарската империя.

Разбира се, жертви по време на потушаването на въстанието от сръбска страна има – и вероятно жаждата за мъст е разбираема. Не е разбираемо обаче защо кръвта на убитите бива изкупвана с кръвта на невинното цивилно население – с кръвта на старци, жени и деца. Не е разбираем и чисто разбойническия нрав, проявен от четниците на Печанац – и от самия него. Те не просто са си отмъщавали – те са крали и обирали, измъчвали са хора, за да им признаят къде крият парите си, пили са без мяра в избите на опожарените от тях села, съсипвали са и са палили това, което не могат да отнесат със себе си, проявявали са неоправдана с нищо жестокост спрямо напълно беззащитни човешки същества. За никаква висока мисия не може да става дума по време на този разбойнически набег. Става дума за балканско зверство – от онзи тип, който десетилетия по-късно ще опустоши земите на бивша Югославия.

Няма нищо героично в цялата тази история. Има много бесовство и страх. Да, страх – след като 87-годишния Рангел Илиев, стар комита от Краището, е успял да откаже Коста Печанац да нахлуе в неговото село Горна Ръжана, и след като Църнощичкият кмет със своите десетина въоръжени селяни е успял на практика да пропъди четата от над 200 човека от опожарения Босилеград. Този страх не е само рационален зад него се крие съзнанието за извършения грях – и за възможното възмездие свише, което рано или късно настига всеки насилник.

Бих искал отново да се върна на въпроса за паметта – за това защо е насъщна при събития като случилото се тук преди столетие. Първата причина е очевидна – тази памет е нужна, за да не се повтори случилото се тогава. Втората според мен е по-съществена: като отдаваме памет на жертвите, ние даваме шансове старите недоверия и вражди да бъдат преодолени. Нормалните отношения между два народа не се градят върху премълчаването на неудобните истини. Те се градят върху техния прочит – който дава възможност някогашните грехове да бъдат простени и забравени. Днес ние правим нашата стъпка в това отношение – с тази кръгла маса и с плочата в памет на невинните жертви. Казвам го пред вас и го повтарям: когато тази плоча бъде поставена, осветена и почетена по подобаващ начин и от сръбска страна, аз лично ще отида в Прокупле и ще се преклоня пред паметника на жертвите от топлишкото въстание. Това е пътят, по който можем да вървим към добросъседство и приятелство между Сърбия и България, между сръбския и българския народ. Преувеличаването и изкривяването на фактите, прикриването на истината и негласната забрана да бъде почетена паметта на жертвите не е този път – и България няма да го приеме.