Във фокуса

Зависимости в Деня на независимостта

В Деня на независимостта ме сполитат нерадостни мисли за нашите велики исторически постижения създадени с толкова кръв, страдания и мъки на цели поколения. И то напук на всякакви международно-политически обстоятелства които никога не са били в полза на легитимните стремежи на българския народ. Освобождението, Съединението, Независимостта са идеалите, за които са се жертвали най-достойните синове на българския народ.

Днес, когато тия идеали са реалност и повече от един век имаме свободна и независима държава, ние все още не можем да оценим това което имаме, да стъпим върху него и да довършим започнатото дело за изграждане на единна, свободна, демократична и благоденстваща България, дом и опора на всички българи в България и по света.

С други думи, оказваме се все по-недостойни за нашите достойни предци.

Съвременният политически живот е в състояние да стъписа и отврати всеки който от най-благородни намерения се опита да се произнесе по каквато и да е конкретна обществена тема. Каквото и да кажеш, и колкото и да си добронамерен, все ще се намери някой който да ти потърси сметка за това което си казал, подкрепил или споделил и да те упрекне, обиди, унизи или обвини, че си комунист, либерал, соросоид, предател, неблагодарник, престъпник или каквото там му дойде на ум.

Най-лесният начин да загубиш приятелството и уважението на един човек, е да посегнеш на достойнството му.

 Вместо борба на идеи и конкуренция на политики, в които да се намерят най-добри решения за българския народ, всеки ден гледам и слушам не политически, а нелепи личностни спорове в които всеки със зъби и нокти се стреми, не да оспори или да предложи нови конструктивни политически идеи и решения, а да обиди, компрометира и унищожи политическия си опонент който си позволява, да противоречи, или просто да каже нещо по-различно. Някак си неусетно, и най-яростните критици на тиранията, все повече започват да приличат на самите тирани, със своята нетърпимост и нетърпящ възражение тон, в желанието си по всяка цена да наложат собственото си мнение, без оглед на неговата обективна стойност.

Благородните духовни и национални стремежи на нашите предци, от гледна точка на днешните гладни мераклии да чопнат нещо от държавната баница, изглеждат наивни и дори смешни.

 През това време, докато ни отклоняват вниманието в друга посока, със закъснение разбираме, че някой ни е извадил портмонето и е изчезнал в навалицата.

Демократичните дискусии, в които, по принцип, трябва да се търси общественият баланс,  вече са се превърнали в банални личностни спорове в които народните избраници се превръщат в недостойни клюкари и интриганти които се обиждат на личностна основа. Скъсано е елементарното уважение между хората, всеки е сърдит или обиден на някого и нещо. А после, когато вече никой с никого не си говори, всеки се затваря в себе си, вместо да се отваря и обединява с другите. Културните, толерантни и уважителни изказвания и изслушвания на събеседниците вече са истинска рядкост и дори когато се появят, все ще се намери някой да ги взриви с подигравки, безвкусни подмятания, безпочвени обвинения, недостойни компромати, обиди или клевети. Резултатите са налице.

Вече се създаде цяла една сатанинска наука за това, как се разделят, противопоставят и прекъсват отношенията между хора които иначе, в една друга атмосфера, биха споделяли едни и същи идеи и ценности.

Някой ще каже, че политиката, парламента, медиите, не са пансион за благородни девици. Може би донякъде и да е така. Но трябва ли непременно да бъдат зверилник в който всеки да ръмжи срещу всеки и срещу всичко?

Все по-често се улавям, че не искам да коментирам обществено значими теми, не от риск да не сбъркам, а от риск да не засегна политическите идоли на приятели, с които иначе се разбираме по всякакви други всекидневни житейски въпроси. Тяхната чувствителност е станала толкова болезнена, че е достатъчен само един невнимателен лайк по фейсбука да те заподозрат в предателство и замразят завинаги.

Денят на българската независимост в годината на излъганите надежди и в навечерието на поредните избори, е добър повод да се засрамим от нашите велики личности и да се освободим от сковаващите ни вътрешни зависимости.

Иван Николов

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Подобни новини

Back to top button
>